— Значи, възможно е да има щамове от болестта, които да се сложат в бомби или снаряди, но ние не сме сигурни. Така ли стоят нещата? — попита сър Пол Спрус, готов да запише отговора със златната си писалка.
— Горе-долу така — отговори Брайънт. — Но това е неприятната новина. По-добрата е, че ако питате мен, това едва ли е приложимо срещу една настъпваща армия, дори и човек да е достатъчно безскрупулен.
— Да, горе-долу така — повтори Синклер.
— А антраксът няма да свърши тази работа. Ако бъде пуснат с поредица от взривени във въздуха устройства пред настъпващата армия, той ще проникне в почвата. После всичко, което порасне на тази почва, било трева, плод или зеленчук, ще бъде заразено. Всяко животно, което пасе тревата, ще заболее. Всеки, който яде от месото, пие млякото или пипа кожата на такова животно, ще се зарази. Но тези спори не виреят в пустинята. Освен това, предполагам, че нашите войници ще ядат предварително опакована храна и ще пият бутилирана вода.
— Ами да, те вече го правят.
— Тогава не би имало голям ефект, освен ако не поемат спорите с въздуха. Болестта трябва да влезе в хората, като се поеме в дробовете или храносмилателния тракт. Като се има предвид опасността от бойни газове, те и без това ще носят противогази.
— Такива са плановете ни, да.
— И нашите също — добави сър Пол.
— Тогава не виждам защо антракс — каза Брайънт. — Той няма да спре на място войниците, както биха направили най-различни бойни газове, а онези, които се заразят, ще бъдат излекувани със силни антибиотици. Има си инкубационен период, нали разбирате? Войниците могат да спечелят войната, а сетне да се разболеят. Честно казано, това е по-скоро оръжие за терористи, отколкото за война. Защото, ако пуснете едно шишенце с концентриран антракс във водоизточника на един град, можете да предизвикате катастрофална епидемия, с която здравните служби няма да се справят. Но ако ще се пръскат бойци в пустинята, бих избрал някой нервнопаралитичен газ. Невидим и бързодействащ.
— И така, не е ясно дали Саддам има лаборатория за бактериологични бойни средства и ако има, къде се намира — заключи сър Пол Спрус.
— Честно казано, бих проверил във всички западни ветеринарни институти и факултети. Да се види дали е имало някакви гости професори или делегации за и от Ирак през последните десет години. Попитайте онези, които са били в страната, дали съществуват места, абсолютно забранени за посещение и заградени с предупредителни знаци за карантина. Ако е имало такива, значи това е, което търсим — отвърна Брайънт.
Синклер и Палфри записваха като бесни. Още една задача за проверяващите.
— Ако това не свърши работа — заключи Брайънт, — опитайте с човешкото разузнаване. Иракски учен в тази област, който е напуснал страната и се е преселил на Запад. Изследователи в областта на бактериологията не се намират под път и над път. Освен това се знаят един друг. Хората са наясно какво става в собствените им страни, дори при диктатура, както е в Ирак. Такъв човек може да е чул дали Саддам разполага с нещо подобно и, евентуално, къде го крие.
— Е, доктор Брайънт, наистина сме ви много задължени — рече сър Пол, докато ставаха. — Още работа за детективите на нашите правителства, нали господин Синклер? Научих, че след около две седмици вашият колега от Портън Даун, доктор Райнхарт, ще ни уведоми за заключенията, до които е стигнал по въпроса за отровните газове. Разбира се, аз ще поддържам връзка с вас, господа. Благодаря ви за участието.
Групата в пустинята лежеше тихо и наблюдаваше как зората се прокрадва зад пясъчните дюни. Когато пристигнаха в къщата на бедуина предишната вечер, младежите не подозираха, че ще отсъстват цяла нощ. Мислеха си, че ще изслушат още една лекция и толкоз.
Не си бяха взели топли дрехи, а нощите в пустинята са студени дори през август. Трепереха и се чудеха какво ще кажат на разтревожените си родители. Че ги е хванал полицейският час. Тогава защо не са се обадили по телефона? Не работел… с това трябваше да се задоволят.
Трима от тях вече се питаха дали не са сбъркали, но вече беше късно да се връщат назад. Бедуинът просто им каза, че е време за малко действия, и ги преведе от къщата до един джип, паркиран през две пресечки. Още преди полицейския час бяха извън града, надалеч в равната сурова пустиня. Откак навлязоха в пустинята, не бяха видели никого. Пътуваха на юг през пясъците в продължение на трийсет километра, докато стигнаха до тесен път, който подозираха, че идва от петролното поле Манагиш, на запад от тях, и отива на изток към Външната магистрала. Знаеха, че по всички петролни полета има иракски гарнизони, а основните пътища гъмжат от патрули. Някъде на юг се бяха окопали шестнайсет дивизии от армията и Републиканската гвардия с фронт към Саудитска Арабия и нарастващия поток от американци, който се изливаше там. Бяха неспокойни.