Из всички райони обикаляха комитети за обществена солидарност, често влизайки във връзка с европейци и други граждани на Първия свят, които все още се криеха по апартаментите си, и им помагаха да не попаднат в мрежите, хвърляни от иракчаните.
От Саудитска Арабия, във фалшив резервоар на джип, беше внесена сателитна телефонна система. Не беше с кодиращо устройство като тази на Мартин, но участниците в кувейтската съпротива я местеха така, че иракските власти не успяваха да я открият, пък и лесно влизаха във връзка с Рияд винаги когато имаше нещо да се предаде. По време на цялата окупация възрастен радиолюбител бе работил непрекъснато, изпращайки 7000 съобщения до друг радиолюбител в Колорадо, който на свой ред ги препредаваше на Държавния департамент.
Имаше и въоръжена съпротива, преди всичко под командването на един кувейтски подполковник — същия, който бе избягал от сградата на Министерството на отбраната в първия ден на настъплението. Тъй като имаше син на име Фуад, носеше псевдонима Абу Фуад, баща на Фуад.
Саддам Хюсейн най-сетне се бе отказал от опитите да образува марионетно правителство и назначи своя брат Али Хасан Маджид за генерален губернатор.
Съпротивата не беше просто игра. Тайно се водеше малка, но изключително ожесточена война. АМАМ отвърна на удара, като създаде два центъра за разпити в Спортния център „Катма“ и на стадиона „Кадисиях“. Там широко се използваха методите на шефа на АМАМ, прилагани в затвора Абу Граиб край Багдад. До настъпването на освобождението загинаха 500 кувейтци, от които 250 екзекутирани, мнозина след продължителни мъчения.
Началникът на контраразузнаването Хасан Рахмани седеше на бюрото си в хотел „Хилтън“ и четеше докладите, приготвени от подчинените му на място. В този ден, 15 септември, бе дошъл на кратко посещение, откъсвайки се от задълженията си в Багдад. Докладите бяха с неприятно съдържание.
Растеше броят на нападенията срещу иракски отдалечени постове, по пусти пътища, караулни помещения, превозни средства и пътни бариери. Това беше преди всичко проблем на АМАМ — местната съпротива беше тяхно задължение и според Рахмани, съвсем както трябваше да се очаква, селският главорез Хатиб отново се бе показал като пълен некадърник.
Рахмани не използваше мъченията, към които беше така силно пристрастен неговият съперник в иракската разузнавателна структура. Предпочиташе да разчита на търпелива детективска работа, дедукция и хитрост, макар да трябваше да признае, че единствено терорът и нищо друго бе помогнало на президента да се задържи на власт в Ирак през всичките тези години. Трябваше да признае, с цялото си образование, че този специалист по мръсните номера и потаен психопат от уличките на Тикрит го изпълваше със страх.
Опита се да убеди своя президент да го постави начело на вътрешното разузнаване в Кувейт, но отговорът беше категорично „не“. Ставало въпрос за принцип, както му обясни министърът на външните работи Тарик Азиз. Той, Рахмани, имал задължението да брани държавата от шпиони и саботажи. Президентът не искал да признава Кувейт за чужда страна. Затова било работа на Омар Хатиб да гарантира покорството.
Докато сутринта преглеждаше докладите, Рахмани изпита голямо облекчение, че това сега не е негова работа. Беше същински кошмар, особено като се имаше предвид, че Саддам Хюсейн непрекъснато разиграваше погрешно картите си.
Взимането на западни заложници като човешки щитове срещу нападения се оказа катастрофално и даде точно обратния резултат. Беше пропуснал шанса да се спусне на юг и да превземе саудитските петролни полета, принуждавайки крал Фахд да седне на масата за преговори, а сега американците се изливаха като река в театъра на бойните действия.
Всички опити да асимилира Кувейт се проваляха и в срок от един месец Саудитска Арабия щеше да е непревземаема с американския си щит по северната граница.
Беше убеден, че Саддам Хюсейн няма да може да се изтегли от Кувейт без унижения, нито пък, ако бъде нападнат, да остане там, без да претърпи още по-голямо унижение. Но въпреки това настроението около президента продължаваше да бъде оптимистично, сякаш всички очакваха да се случи чудо. На какво разчиташе този човек? Че сам Аллах ще слезе от небето, за да накаже неговите врагове?