— Не виждам нищо. Не ми харесва да гледам небето по тоя начин — промърмори тя и с облекчение сведе поглед към познатия пейзаж наоколо.
Излязоха на една широка равна поляна, пресечена от пресъхнало поточе. Нататък през дърветата Нина забеляза къс искряща вода, която трябваше да бъде Езерото с плаващия остров. Отвъд него, обсипана с кръпки от сняг, една тъмна скалиста стена, висока като кула, водеше към билото. Големи речни камъни бяха осеяли песъчливите брегове на езерото. Наоколо нямаше жива душа, въпреки че през август Талак беше пълен с туристи.
— Миналата година комарите тук ме измъчиха — каза Колиър, като свали раницата си и я подпря на един огрян от слънцето камък. После помогна на Нина да се справи с нейната. Тя го гледаше как изравнява пясъка и прави място за сядане.
Колиър рядко говореше за себе си. Тя се питаше дали сега мисли за жена си. Знаеше, че преди четири години той е изкачвал същия този планински път с нея. Лагерували близо до билото, гледали метеорите, а година по-късно тя починала. Била убита, блъсната от кола, а шофьорът избягал. Един адвокат, приятел на Колиър, й беше разказал, че тогава за него животът престанал да има смисъл и повече нищо не го интересувало. Колиър и сега беше дистанциран, макар и винаги любезен.
Докато Нина постилаше кърпата си на земята, Колиър разопакова сандвичите. Тя се отпусна върху пясъка и облекчено въздъхна, а после обхвана с ръце коленете си и се загледа в плитката вода.
Колиър извади сандвич с пуешко и докато й го подаваше, сякаш случайно се наведе и докосна устните й със своите. Беше толкова неочаквано, че тя изпусна сандвича.
— Виж какво направих заради тебе. — Тя прокара пръст по долната си устна, учудена и малко объркана. После вдигна сандвича, изтърси го и отхапа.
— Беше много хубава — каза Колиър.
Той си дояде сандвича, пи дълго от водата и се облегна на една страна с лице към нея. Слънцето меко грееше.
— Хайде да си представим, че сме на Олимп преди пет хиляди години и боговете ни гледат, докато си правим пикник в свещената горичка.
— О, Колиър, ти си имал мистически наклонности. Ще намеря начин да използвам това срещу теб в съда — каза Нина през смях.
— Ами не го ли чувстваш? Тази тишина, сякаш нещо ни наблюдава.
— Сигурно е мармотът, чака за трохите. Няма богове. Сами сме.
— Никога не сме сами — каза Колиър. — Сигурен съм, че има рай, а също и ад, специално оборудван за лошите момчета. Освен това трябва да има и богиня на справедливостта, дето да отбелязва всички грешки, които допускаме тук долу.
— Справедливост с главно „С“ — каза Нина. — Към края на делото „Скот“, спомняш ли си, онази вечер, когато вечеряхме заедно, ти вдигна такъв тост. И каза…
— „И да пребъде тя над всички фъшкии!“ Винаги вдигам този тост.
Нина си изяде сандвича като си даваше сметка, че всъщност добре се забавлява. Колиър си беше събул кубинките и чорапите и задълбочено раздвижваше пръстите на краката си. Стъпалата му бяха издължени и тесни, почти елегантни и зачервени — ходеха от седем часа сутринта.
— Разбираш — каза тя неуверено, — че ако ние, ъъъ, станем приятели, нещата там долу може да се усложнят?
— Къде долу?
— Знаеш къде. Ти си окръжен прокурор.
— Е и? Не ми е разрешено да се шляя със защитата? Случвало ми се е да общувам и с някои адвокати.
— Но все с мъже. Не е толкова просто. Ще започнат да ни обсъждат.
— Щом разсъждаваш така, защо тогава ми се обади и ме покани да качваме Талак?
— Не знам — каза тя. И тогава, за своя изненада, изтърси: — Но понеже съм те виждала как разбиваш защитата на толкова много хора в съда, реших да ти дам възможност да разбиеш и моята.
Той обви ръката си около нея. Тя потръпна, връхлетя я усещане, че са естествено близки и отдавна свързани… Усети вълнение, а също страх и тревога.
— Не исках да прозвучи така, както прозвуча — продължи тя.
— Защита, защита — промърмори Колиър, после внимателно я облегна назад върху пясъка и затисна ръцете й със своите. Очите му се открояваха — сиви върху тъмния фон на кожата. Лицето му се сведе над нея, тя не можеше да вижда повече, в следващия момент той докосна с устните си нейните.
Целуна я леко, но когато тя мъничко извърна глава, той я последва, без да й позволи да се изплъзне, без да й даде време да мисли, проявявайки настойчивост, която по принцип криеше във всекидневното си поведение. Тя си позволи да го опита, да го вкуси, да почувства леко бодливата му буза, да се наслади на допира му, но все пак част от нея оставаше встрани. В целувката имаше нещо експериментално и изучаващо. Устните му бяха хладни.