Той я пусна. Нина се изправи смутено. Слънчевите й очила бяха паднали, а също и шапката. Той й я подаде и седна.
— Добре ли си? Какво има?
— Колиър, с колко жени си… бил откак… откакто жена ти почина?
Той също се изправи. Беше висок и добре сложен мъж, тъмната му коса под шапката вече сивееше по слепоочията. Нина изведнъж осъзна, че малко се бои от него, което може би беше и причината да се впусне в тази авантюра. Винаги се впускаше с пълна сила в нещата, от които се страхуваше и невинаги се измъкваше без драскотина.
— Защо искаш да знаеш това? — попита той.
— Просто се опитвам да проумея що за човек си.
Той се усмихна.
— Никога няма да ти позволя това. А колкото до твоя въпрос…
Тя се зае отново да намества раницата на гърба си, очите й гледаха в съвсем друга посока, но бе наострила уши като прилеп, за да чуе отговора.
— С никоя не съм бил. Никоя не съм целувал, никоя не съм прегръщал и никоя не съм обичал. Три години. Това плаши ли те?
— Да — отвърна Нина. — Ще бъда откровена, това ме плаши много. А сега нека ти задам друг въпрос.
— Слушам те.
— Това не плаши ли теб?
Очите му не й казаха нищо.
— „Изплашен“ не е точната дума — каза той. — Хайде да вървим.
Те поеха в югозападна посока над езерото и започнаха да се изкачват към седловината от гранит, която виждаха далеч пред себе си. Пътеката пресичаше Катедралния поток, сух през августовската жега. Колиър продължи природонаучната си лекция.
— Френско грозде — каза той. — Виждаш ли го? Западна разновидност. Усещаш ли аромата на пелин?
После откъсна едно клонче от неизвестен храст и й го подаде.
— Разтъркай го.
Свежият аромат надминаваше всички екзотични подправки, които познаваше. Пъхна стръкчето в раницата си и гузно си помисли, че напоследък беше оставила Андреа, жената на брат си, сама да се занимава с готвенето.
— Ще върви страхотно на печено пиле! Като се върнем, ще сготвя и ще те поканя — каза тя.
След още един стръмен преход стигнаха до обраслия с хвойна ръб на седловината. Пред тях се разкри езерото Тахо. Хотелите, построени по южния му бряг, излизаха като бетон ни пръсти от гората, опасваща гигантската чаша вода. Докато съзерцаваха открилата се гледка, повърхността на езерото стана оловна, върховете на планините наоколо потъмняха и през дърветата премина остър топъл вятър. На небето изплува голям облак, сянката му премина през езерото, затъмнявайки повърхността, като негатив на прожектор.
Зад гърба си чуха гласове, обърнаха се и видяха наближаваща група туристи. Вървяха един по един, водеше ги як, набит и плешив мъж със строго изражение на лицето. Носеше тежка раница с алуминиеви рамки и масленозелена шапка за голф. Зад него идваха момче и момиче на по около двадесет години, и двамата удивително високи и привлекателни. Те силно си приличаха по русите си коси, слънчевите очила и дългите си крака, обути в туристически шорти. Момичето носеше черна тениска с надпис КАКВОТО И ДА Е. Момичето и мъжът, който сигурно беше техен баща, спореха за нещо и тя протестираше на висок глас, а мъжът звучеше предупредително и властно. Момчето, което явно бе неин брат, се бавеше отзад, и изглежда, не желаеше да се включва в спора.
След няколко минути към групата се приближи жена с лента за тенис с козирка върху къдравата си черна коса. Тя се препъваше и едвам дишаше. До нея вървеше още един мъж със сурово, обветрено лице и синьо-зелена кърпа около врата.
Нина и Колиър се отдръпнаха и пуснаха групата да мине. Така успяха да ги разгледат по-добре. Въпреки че минаваха през място, от което се разкриваше невероятна гледка, те не се интересуваха от нея. Момичето и мъжът бяха изцяло погълнати от разправията. Само жената с козирката си направи труд да кимне. За останалите Нина и Колиър бяха толкова важни, колкото и скалите наоколо.
— Най-добре е да побързаме — каза Колиър, щом се върнаха отново на пътеката. — Тези облаци ме притесняват. — Докато говореше, сянката на друг облак премина над тях като предупреждение и се отправи на запад към долината Уайлдърнес. Вятърът се втурна над езерото направо откъм пустинята Невада и сякаш набираше скорост, докато преминаваше над водата.
— Не ми казвай, че се готви да вали — каза Нина.
— Може да завали. Може да загърми. А може и по-лошо.
— Да продължаваме ли?
— Сега май не звучиш като себе си.
— Само се безпокоя, че ще кажеш да се връщаме — каза Нина. — Ние сме били заедно в гръмотевична буря. Спомняш ли си?