Той си помислил:
„Какво ли пък ще ми направят самовилите, ако изплаша децата им? Може това да е страшното; хайде да видим!“
И както си играли децата, той изревал изотзад:
— Ау, ау, ау!
Децата не били виждали дотогава човек, нито били чували такъв вик. Те се изплашили и както се въртели около огъня, изпопадали в огнището и изгорели.
Овчарят скрил ябълките в торбата си и се върнал на самовилската поляна. Разплел косите на трите моми, пуснал ги да си вървят и погнал овцете към вкъщи. Като стигнал там, натирил стадото в кошарата, па пуснал кучетата и си влязъл.
— Е — запитал го старецът, — как прекара? Пасе ли овцете?
— Пасох ги — рекъл момъкът — и се добре напасоха. По най-тучните ливади ги карах. По самовилските ливади.
— Що думаш бе, синко? — зачудил се старецът — Мигар ги отведе там! Ами самовилите не ти ли направиха нещо лошо?
— Нищо не ми направиха — рекъл момъкът. — Дори се обзаложихме с тях аз да свиря, а те да играят. На очи се обзаложихме. Ако ги надсвиря, да ми дадат твоите очи; ако ме надиграят, те да извадят моите.
— Е, какво излезе от облога?
— Какво ще излезе! Аз ги надсвирих и ти нося очите.
— Моля ти се, синко, дай ми ги! Иска ми се да те видя кой си и какъв си. Не съм виждал никога човек, който не знае що е страх. Пръв път тебе срещнах — от нищо да не се боиш, а и то се случи тъкмо сега, когато съм останал без очи.
— Ще ти ги дам — рекъл момъкът, — ако ми дадеш двата ключа, които не ми даде снощи: тия от последните две врати.
— Защо ти са тия ключове, синко? — почнал да го увещава старецът. — Нали ти казвам, че в ония две стаи няма нищо: какво ще търсиш там?
— Каквото ще да има — рекъл момъкът, — все едно: ще ти дам очите, ако ми дадеш ключовете.
— Дай ми — рекъл старецът — очите, па аз ще ти дам единия ключ.
— Не може тъй — опрял се момъкът. — За единия ключ ще ти дам само едното око. Дай ключа — ето ти окото.
И му подал едната ябълка.
— Изяж тази ябълка и ще прогледнеш с едното.
Старецът му дал единия ключ, изял ябълката и наистина прогледнал с едното око. А юнакът отключил единадесетата стая и влязъл вътре. Сред стаята тече извор със златна вода, а до него имало вързан крилат кон. Момъкът бил много изпотен от горещина, та се навел да се измие; съблякъл си ризата до пояса и почнал да се плиска; тутакси тялото му се позлатило до пояса. Погледнал си той ръцете — златни, гърдите — и те златни. Обърсал се с ризата, но златото се не махнало. Тогава той се съблякъл цял и се изкъпал в златната вода; дето пръснела капка, все се позлатявало. Той се позлатил цял, потопил си дрехите във водата — и тях позлатил: сетне почнал да граби вода с шепи и да полива коня: дето го намокрил с тая вода, позлатявал се. Но конят рекъл на момъка:
Само крилата ми недей мокри, защото не ще мога да хвърча. Ще се каеш, ако ме не послушаш.
Момъкът го облял дял с вода, но на крилата не сипал ни капка. И конят се позлатил. След това юнакът се облякъл и излязъл от стаята, заключил я и отишъл при стареца. Като го видял — цял позлатен и облечен в златни дрехи, — побащимият му рекъл:
— Наистина, ти, сине, не си като другите хора. Цял си златен, и дрехите ти са златни. Такъв ли те е майка родила, или някоя магия те е преобразила?
— Такъв ме е родила майка ми — отвърнал момъкът. — Всички от нашия род са такива. Защо питаш?
— Защото ми се струва, че имаме в една от тия стаи тук извор със златна вода: каквото потопиш в него, веднага се позлатява. Но откак ми извадиха самовилите очите, не съм влизал, та не знам в коя стая беше. Чини ми се, че е в оная, на която ти дадох преди малко ключа.
— Не е — рекъл момъкът. — Там нямаше нищо, ти си ми право казал.
Старецът разбрал, че юнакът се е позлатил от водата на неговия извор, и му докривяло, че е дал на тоя момък ключовете; досвидяло му се, но нямало какво да прави. Той мислел да го издебне, когато оня заспи, па да вземе ключовете и ябълката. И наистина, когато вечерта юнакът, уморен от ходене по ливадите след стадото, заспал, старецът влязъл в стаята и почнал да пипа дрехите му, за да открадне ябълката и ключовете. Но щом издърпал ключовете, момъкът се събудил и грабнал тоягата, която бил сложил до себе си, па се размахал с нея, уж сънува нещо страшно. Старецът изпуснал ключовете и побягнал вън от стаята.
На сутринта юнакът станал рано и се приготвил да излезе пак с овцете. Но старецът му казал, че тоя ден той ще върви да пасе овцете, а момъкът ще остане вкъщи. За да разбере дали наистина юнакът се е досетил, че искат да му отнемат ключовете, или е помислил, че бълнува, старецът го попитал какво е сънувал тая нощ.
— Остави се! — почнал да се оплакна момъкът. — Едни страшни сънища сънувах, та съм се мятал чак до зори. Все ме налитаха кога самовили, кога арапи — да ме душат. Хвърлят се върху мене, а пък аз грабна тоягата, па се развъртя — да се браня. Не можах да заспя като хората чак до заранта.