— Не знам — викал, — нещо ме боли отвътре, ще ме разкъса от болки. Ох, ох!
Питал го тоя, питал го оня, запитал го и юнакът не желае ли някакъв лек за тая болест.
— Ако е за лек — рекъл войводата, — лек има, но е много скъп: човешка глава трябва да отиде за него.
— Кажи, кажи! — рекъл юнакът. — Аз съм готов да си сложа главата за тебе: нали сме побратими! Приятел в нужда се познава.
— Ех, побратиме! — отвърнал войводата. — Да ти кажа, но то е опасна работа: оня, който се наеме да ми донесе от тоя лек, ще погине. През две планини оттука има трета планина, а на върха й тече извор. Той е самовилски извор; там се събират на приказка вампирите. От тая вода да има някой да ми напълни посред нощ една кратунка и да ми донесе да я изпия, веднага ще оздравея.
— Я, та то било лесна работа! — рекъл юнакът. — Още сега ще ида да ти донеса. Не ме е страх нито от самовили, нито от вампири.
Юнакът отишъл веднага в пещерата, дето били конете, извел си коня, яхнал го и му казал да го отнесе през две планини на третата.
— Защо ще вървим там? — попитал конят.
— Да вземем вода от самовилския извор — казал юнакът.
— Добре, да вървим — рекъл конят. — Войводата те е пратил на същата планина, отдето идем с тебе. Изворът е на самовилския връх. Ти се пази да те не разкъсат самовилите и да не усети старецът, че сме се върнали: инак ще ни подгони с мулето и ще ни върне.
Полетели към самовилския връх, стигнали там, но от гората до мястото, където бил изворът, се простирало едно кално тресавище, та само крилат кон като тоя на юнака можел да го изгази. Дошли до самия извор. Юнакът слязъл от коня, извадил от дисагите една кратуна, която бил понесъл още от пещерата, и я сложил на чучура да се пълни. Додето се напълнила кратунката, той зяпал насам-натам и си свирел с уста, а конят пасял тревица. По едно време, както се бил загледал във водата, що текла от извора надолу, нещо блеснало пред него в самата вода. Навел се, бръкнал: нищо не напипал; а във водата все блестяло. Дигнал глава нагоре — и що да види: на дървото над главата му седяла едната от трите самовили и си решела косата с елмазен гребен, а на ръката й святкала гривна от злато, украсена със скъпоценни камъни. Самовилата гледала право към юнака и се готвела да му се хвърли ненадейно на гърба и да го удуши. Но той я съзрял овреме и се отместил малко настрана от дървото. А самовилата почнала да му се моли:
— Моля ти се, юначе, който и да си ти, ела по-близо да ти се кача на гърба, че да ме снемеш долу! Един овчар ме покачи на това дърво и си отиде, а пък ме е страх да сляза сама. Ела, моля ти се!
Тъй му говорела тя, уж го не познава, но той разбрал хитрината й, та рекъл:
— Не съм ти муле, да ми се качваш на гърба, моме. Който те е качил на дървото, той ще да те и снеме: почакай го до утре.
В това време самовилата си протегнала ръката да улови юнака за рамото, но той веднага изтеглил сабята си, па замахнал, та й отсякъл ръката. Самовилата писнала от болка и отведнъж се стопила като мъгла. Юнакът в това време турил отсечената ръка с гривната в дисагите, взел си кратунката, затикнал й устието с едно късо дръвце, качил се на коня и препуснал назад.
Като видял войводата, че юнакът се връща жив и здрав, от завист щял да се стопи като восък. А момъкът му дал кратунката с водата, па седнал да разказва на другите разбойници как искала да го измами самовилата, как протегнала ръка да го хване за рамото и как й отрязал ръката. Сетне им показал самата ръка и гривната, която светела като звезда в пещерата. Всички слушали като замаяни и се чудели на неговото безстрашие.
Не минало много време и войводата пак се разболял. Юнакът отишъл при него и го запитал от какво е болен и как може да оздравее.
— Ох, побратиме! — рекъл войводата и се престорил, че умира от болки. — Жал ми е за живота ти: не ща да ти кажа. Млад и зелен да загине такъв юнак като тебе — не е добро. Моята болест иска лек, за който не един, а десет души трябва да платят с главите си.
— Кажи, кажи, побратиме! — извикал юнакът и сълзи му закапали от очите, като гледал мъките на войводата. — Кажи, недей се стеснява! Мене не ме е страх от нищо. И под езика на дявола да е церът, пак ще ти го донеса! Само кажи!
— Мога да оздравея — изпъшкал войводата — само ако отиде някой на гробищата на самовилския връх — да изпече едно агне и да ми донесе да ям от него. Там има три гроба: двата са тревясали, а единият е още пресен, на него да се опече агнето посред нощ.
— И това е лесна работа — рекъл радостно юнакът. — Още сега ще ида…