— Предлагам комисията по престъпността към кабинета на губернатора първа да проправи пътя в тази насока, Лийла — каза Хамър на Ърхарт, която гледаше златния си часовник „Ролекс“, украсен с диаманти, и ставаше все по-напрегната. — Вие сте в благоприятната позиция да можете да мобилизирате гражданите и градските управници. Вашият глас се чува.
— Работа е на отговорната полиция, не на гражданите да борят с престъпността. Вече знаете за как настоява комисията. Трябва наемат допълнителни сто полицаи. Трябват ни повече пешеходни патрули. Полицаите трябва да бъдат принудени, даже и да не искат да живеят с града, да карат полицейските си коли до къщи, за да се виждат те в кварталите по всичко време.
— А кой ще плати за всичко това? — пожела да научи кметът. — Винаги пропускаш тази страна на въпроса, Лийла.
Мобилният телефон на Хамър завибрира. Тя се извини, стана и се отдалечи от заседателната маса.
— Госпожо началник? — чу се гласът на Уест.
— В момента не мога да говоря — каза Хамър.
— Намирам се на „Мидлотиан Пайк“ 6807. Мисля, че трябва веднага да дойдете.
Белезниците около китките на Буба съвсем безцеремонно щракнаха. Стоманените зъби се забиха в кожата му. Климатикът в полицейската кола бе пуснат прекалено силно и червата на Буба веднага се разбунтуваха.
Знаеше, че е опасно да държи анакондата си 44-и калибър под седалката, но не си бе представял, че може да се забърка в такива големи неприятности. Наоколо бе пълно с полицаи, някои от тях — детективи. Само преди минути бяха минали две пожарни коли и една линейка, всичките с надути сирени, и се бяха отправили зад „Кмарт“. Заприиждаха репортери и дори един хеликоптер кръжеше във въздуха над главите им.
Полицай Бъджет стоеше отвън до колата и говореше със заместник-началничката, която бе идвала в къщата на Буба заради кражбата. Буба си спомни, че се казваше Уест. Тя постоянно хвърляше погледи към него с напрегнато лице и гневни очи. Беше сигурен, че тези пронизващи погледи са насочени към него, но не можеше да разбере защо. Не знаеше и защо на полицаите им бе притрябвала мръсната му риза.
Никой не му казваше нищо, освен че е обвинен в хулиганство първа степен за укриване на оръжие. Бъджет бе измъкнал колта изпод седалката и бе проверил колко патрона има в барабана му. С нарастваща паника Буба видя един камион паяк да се появява откъм „Мидлотиан“ и да спира край джипа.
Буба почука с окованите си ръце по стъклото. Бъджет го изгледа навъсено. Уест спря да говори. Буба почука отново. Бъджет отвори шофьорската врата и се наведе навътре.
— Какво? — попита Бъджет с възможно най-враждебния си глас.
— Трябва да отида до тоалетната — снижи глас Буба, защото не искаше Уест да го чуе.
— Да, да — каза Бъджет без никакво състрадание.
— Не мога да чакам повече — прошепна му Буба.
— Ще се наложи.
— Не мога — процеди през зъби Буба, опитвайки се да стисне крака.
— Много лошо. — Бъджет затръшна вратата.
Когато Хамър пристигна с тъмносинята си краун Виктория, един детектив и двама специалисти от лабораторията търсеха следи. Денонощно работещият банкомат бе ограден с жълта полицейска лента, други двама полицаи стояха на пост край един червен джип „Чероки“. Един полицай говореше с Уест край патрулната кола, в която беше арестуван заподозреният.
Хамър паркира в момента, когато синият пикап на съдебния лекар зави откъм „Мидлотиан“ и бавно подкара през паркинга на „Кмарт“ към мястото на престъплението.
— Госпожо началник — поздрави Бъджет.
— Какво става? — попита Хамър Уест.
— Бяла жена е простреляна в главата зад „Кмарт“. Открита е в 08:32 часа в колата си, а на задната седалка имаше бебе — момиченце, завързано в бебешко столче.
— Божичко! — възкликна Хамър. — Бебето добре ли е?
— Плачеше много силно, изглежда, има треска — отвърна Уест.
— На каква възраст е? — попита Хамър.
Тя се взря през прозореца на патрулната кола към заподозрения — бял мъж, с оредяла кестенява коса и пълно, почервеняло лице. Стори й се, че не изглежда никак добре.
— Бих казала, че е на по-малко от година — отвърна Бъджет. — От Службата за защита на децата току-що го откараха в болницата „Чипенхам“, за да проверят дали е добре, докато издирват близките му.
— Може би скоро ще се справим с това — обади се Уест. — В чантата на жертвата имаше бележка. Навярно е написана от майката. Пише за лекаря на бебето, чий го кабинет вероятно е на „Пъмп Роуд“. Бележката се отнася за болно бебе на име Лорейн. Уреждаме къде евентуално да бъде настанено бебето, ако не открием родителите му.