— И какво остана друго да правим от тук на там? — попита тя, връхлетяна от всичките си фобии и несигурности.
— Не сте направили клековете.
29.
Губернатор Фьоер сгъна внимателно броевете на „Ню Йорк Таймс“, „Уол Стрийт Джърнъл“, „Уошингтън Поуст“, „Ю Ес Ей Тудей“ и местния ричмъндски вестник. Струпа ги върху черния килим на пода на колата и се взря през затъмненото стъкло към пешеходците, които оглеждаха любопитно колата му.
Всички знаеха, че дългата черна лимузина с номер 1 не е на някоя кинозвезда, нито пък на абитуриенти, тръгнали на бал.
— Сър? — обади се Джед по интеркома. — Ще завия към Десета, за да избегна задръстванията по „Броуд“, и след това ще мина край Съда, по „Бий“ и после по „Белведере“. А оттам гробището е все напред.
— Хмм.
— Ако това ви устройва, сър — допълни Джед, който все държеше да получава одобрение и похвали.
— Чудесно — каза губернаторът, който се бе издигнал от областен прокурор до заместник-губернатор и губернатор, а следователно не бе карал сам по улиците на Ричмънд от повече от осем години и просто бе наблюдавал движението от задната седалка на любимата си лимузина със затъмнени стъкла, предвождана и следвана от полицейски ескорт.
— Пакетът е у мен — заяви Джед гръмогласно по двупосочната, защитена срещу подслушване радиостанция. — Ще завием по Десета.
— Покрит си — отвърнаха му от първата кола.
Разпрата между Пати Пасман и полицай Роуд бе излязла извън границите на свада или изблик на нерви, който би могъл да бъде разрешен, простен или забравен.
Колите спираха на втора линия по улицата край тях или паркираха под ъгъл и на тротоарите по Десета улица. Шофьори и пешеходци се трупаха около продължаващия бой, а полицейски коли с надути сирени и сигнални светлини пристигаха от всички посоки.
Пасман бе поставила Роуд в безизходица. Той обикаляше около нея в кръг, крещеше в радиостанцията „SOS“, а Пасман продължаваше да се извърта, така че той да не я хване, и го щипеше при всяка възможност.
— Боже! Боже! — пищеше Роуд, защото Пасман следваше всяко негово движение с настървеността на куче, готово да го убие. — Стига! Стига! Моля! Моля! Аааааа! Аааааа!
Тълпата съвсем подивя от възторг.
— Давай, момиче!
— Фрасни го здравата!
— Дай му да се разбере!
— Право в топките! Ха така!
— Ей! Цапни я! Извади й шибаните очи!
— Да! Премести й носа отзад на главата, за да си помирише задника!
— Я му откъсни банана, момиче!
— Превключи му лоста на нулева, скъпа!
— Пусни го, дебелано!
— Развържи му балончетата!
— Не се давай, сестро!
Тълпата продължаваше да крещи окуражително, когато една лъскава черна лимузина и два необозначени шевролета с множество антени се появиха по улица „Броуд“. Кордонът отби встрани по Десета улица, за да направи път на две полицейски коли с включени сирени. Други полицейски коли пристигаха откъм „Маршъл“ и „Лий“ и спираха със свистене на спирачки. Една пожарна кола се носеше с надута сирена по улица „Клей“.
На Джед отчаяно му се искаше да изскочи от лимузината и да се намеси. Ченгетата сигурно преследваха някой беглец, някой от десетте най-търсени престъпници, може би дори сериен убиец. Очевидно дебелата дама беше някаква психарка и бе повече от ясно, че униформеният полицай не може да я удържи.
— Какво става? — попита губернаторът по интеркома.
— Някаква шантава жена, сигурно друсана с РСР или крек. Уха, гледайте я, хвърля се като насъскан питбул! Поне пет ченгета са я наобиколили, но не могат да я озаптят.
Губернаторът се премести на другия край на черната кожена седалка, на която спокойно можеха да седнат шестима, и се напрегна да види нещо иззад главата на Джед.
Губернатор Фьоер бе озадачен при вида на дебелата жена, която се нахвърляше на висок, възрастен и доста кльощав полицай. На едната й китка висяха чифт белезници, а свободната й ръка замахваше към слабините на бедния човечец. Жената удряше, щипеше, псуваше и риташе. Размахваше висящата белезница като нунджако и така се пазеше от прииждащите полицаи.
— Ухааа! — възкликна Джед.
— Ужас! — каза губернаторът. — Истински ужас.
— Трябва да направим нещо, сър!