Губернатор Фьоер се съгласи, усещайки как започва да се гневи от сцената, която вижда. В това нямаше нищо смешно. В насилието нямаше нищо забавно. Той рязко отвори вратата си. Преди Джед или полицаите от охраната му да успеят да го спрат, губернаторът отвори багажника и извади оттам един пожарогасител.
Изтича към мелето и за всеобща изненада, обля Пати Пасман с пяна за гасене на пожари. Напълно шокирана, тя пусна Роуд. Другите полицаи веднага я събориха на земята. Четиримата полицаи от охраната на губернатора бързо го придружиха обратно до лимузината.
— Бяхте страхотен, сър! — Джед се чувстваше много горд от постъпката на шефа си.
Губернаторът огледа черния си кашмирен костюм на тънко райе за пръски от пяната, но не забеляза никакви следи. Изпрати с поглед окованата, замаяна жена, докато я натикваха в една патрулна кола. Нападнатият полицай стоеше, коленичил насред улицата, свил ръце около тялото си и разплакан. Заприиждаха журналисти с телевизионни камери и микрофони.
— Карай към Холивудското гробище! — нареди губернатор Фьоер.
— Не остана никакво време, сър — обади се Джед.
— Никога не остава време — махна с ръка губернаторът.
Уийд реши, че е стоял достатъчно дълго в голямата яма с изпочупени тръби на дъното. Отвсякъде капеше вода. Отстрани имаше скупчени лопати и мотики.
Уийд започваше да се опасява, че дупката всъщност е гроб, макар че нямаше форма на такъв. Може би всички бяха излезли по-рано в обедна почивка или нещо от този род. Може би най-неочаквано пръстта щеше да започне да пада вътре и да го затрупа жив.
Той надзърна навън и не видя нито Бразил, нито някого друг. Ослуша се напрегнато. Чуваха се само песните на птиците. Уийд изпълзя от дупката и се втурна към оградата на гробището. Тъкмо се изкатери на оградата, когато по улицата се зададе леманът. Дог, Сик и Бийпър го търсеха, за да може Смоук да го убие и да хвърли трупа му в реката. Уийд бързо скочи обратно в гробището и затича напосоки, минавайки на зигзаг покрай гробовете и прескачайки надгробните плочи.
Бразил също тичаше бързо и можеше да продължи с тази скорост от километър за четири минути още часове наред, макар че униформените кубинки не бяха най-подходящите обувки за бягане и започваха да му убиват. Колкото повече се отчайваше, толкова по-бързо започваше да тича.
Пресече парцела край реката, покрай паметници, надгробни плочи, скулптури и вази. Един градинар косеше тревата край гробовете, а косачката подскачаше и бръмчеше в умелите му ръце.
— Да сте виждали момче с фланела на „Чикаго Булс“? — попита го Бразил, като се приближи.
— Като статуята ли?
— Само че по-малък — отвърна Бразил, без да спира.
— Не — отвърна градинарят.
Бразил мина между едно мраморно агне и някакъв мавзолей, прескочи някакъв вечнозелен храст и за своя огромна изненада се стовари точно върху Уийд. Сграбчи го за фланелата и седна върху краката му. Опря ръцете на Уийд към земята.
— Промених решението си — извика Уийд. — Съгласен съм да ме арестувате.
Буба се бе изпуснал и това стана ясно на всички. Чувстваше се напълно унижен и му се гадеше, когато полицай Бъджет отвори задната врата на патрулната кола и възкликна:
— Ама че воня!
Буба бе сигурен, че още един повод за подигравки се е прибавил към дългия списък, който го съпровождаше в живота му.
— Съжалявам — каза Буба. — Казах ви…
— Ама, човече, как можа, уф, гадост! — извика Бъджет.
Той едва не повърна, докато отключваше белезниците на Буба, а Уест и Хамър чакаха отстрани.
— А кой ще чисти тук сега, а? Как можа! Не мога да повярвам!
Буба потъваше от срам. Беше толкова уверен, че съдбата ще пресече пътя му с този на Хамър. Но не по този ужасен начин. Не когато е полугол, мръсен, дебел и изпоцапан в изпражненията си. Не можеше да я погледне.
— Полицай Бъджет — каза Хамър спокойно, — оставете ме насаме с него за малко. Майор Уест? Ще се срещнем зад „Кмарт“.
— Ще ви информираме за мнението на съдебния лекар — каза Бъджет на Хамър, — в случай че той си тръгне, преди вие да свършите тук.
— Тя, а не той — поправи го Усет.
Хамър насочи вниманието си към Буба. Беше поразен, че тя сякаш не забелязва неописуемото му положение.
— Госпожо началник? — заекна той. — Аз, ъъъ… — Той преглътна с мъка. — Не исках…
Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.