— Е, няма да го оставят тук, точно пред банката.
— Не може да е стояло толкова дълго, че да започне да се разлага, без никой да го забележи.
— А, значи сега стана и специалист по съдебна медицина.
— Може трупът да е бил подхвърлен. Убийството да е станало преди известно време и чак сега убиецът да е преместил трупа на жената тук.
— Значи е жена, така ли?
— Май.
— И я подхвърля тук?
— Просто правя предположения.
— Да, умнико, защото искаш всички ние да ги напишем в репортажите си и да излезем пълни глупаци.
— Тогава откъде идва тази воня?
— Госпожо началник? — провикна се един репортер, без да се приближава. — Ще направите ли изявление?
— Не говорете с тях! — помоли я Буба, паникьосан. — Не им позволявайте да ми причинят това! Моля ви!
— Всъщност мисля, че той е причината за вонята — съобщи новината един репортер. — Погледнете панталоните му. Не е само от камуфлажните петна.
— Пфу!
— Видяхте ли? — прошепна Буба.
— Как може тя да стои там така спокойно? И оттук не може да се търпи.
— Разправят, че е много издръжлива.
— Табелката с номера на колата ви ме заинтересува — отбеляза Хамър.
Полицай Хоръс Къчинс не се интересуваше от нищо, освен от джобната си електронна игра Тетрис Плюс, дори и когато караше колата за арестанти по улица „Лий“.
Дежурството му бе започнало едва преди три часа, а вече бе откарал двама заподозрени до ареста, и двамата цигани, заловени да обират с взлом една къща в стил „Тюдор“ в района на „Уиндзър Фармс“. Къчинс не можеше да разбере защо хората не си вземат поука.
Циганите минаваха през града два пъти годишно по време на миграциите си на север и на юг. Всички знаеха това. В пресата пускаха специални статии и редакционни колони по този въпрос. В предаванията за престъпността по местните телевизии и радиостанции сержант Ринк безпристрастно предупреждаваше хората и им даваше съвети как да се предпазват от кражби и как да се защитават в случай на нападение. Предупредителните надписи Циганите се върнаха се появяваха на обичайните места.
Но богаташите от „Уиндзър Фармс“, както Къчинс ги наричаше със завист, продължаваха да изключват алармените инсталации, да оставят вратите отключени и после да излизат за вестника си, да поработят в градината си или да се излежават край басейните си, бъбрейки с приятели. Е, какво друго очакваха те?
Къчинс тъкмо спираше на паркинга с надеждата, че ще може да поднови заниманието с електронната си игра, когато го извикаха по радиостанцията.
— 10–25, 112 на Десета улица за 10–31 затворник — съобщи му диспечерът.
— Десет-4 — отговори той. — По дяволите!
Беше чул зова за помощ по-рано и знаеше, че Роуд Шопара е попаднал в свада с някаква ненормална жена. Но когато съобщиха, че е направен арест, Къчинс бе сметнал, че ще откарат арестанта с някоя от патрулните коли.
В края на краищата не бе особено вероятно някаква жена да изрита плексигласовата преграда в патрулните коли, колкото и паянтово да се крепеше тя, защото някой умник бе измислил, че преградите могат да са едни и същи, независимо от марката на колата. Щом бе жена, даже и да оставаше процеп между преградата и стената на колата, жена затворничка не би могла да се възползва от него и да се изпикае върху полицаите отпред.
Къчинс направи обратен завой. Изстреля се обратно по „Лий“, опитвайки се да свърши с това повикване възможно най-бързо, за да може най-после да си почине. Зави по Десета улица и стигна до мястото на сблъсъка в момента, когато детектив Глория де Суза слизаше от необозначената си кола.
Роуд Шопара и трима цивилни полицаи очакваха Къчинс. Затворничката бе грозна, дебела жена, която му се стори смътно позната. Тя седеше на тротоара, с ръце, стегнати в белезници зад гърба й, и с разрошена коса. Жената дишаше тежко и изглеждаше готова всеки момент да направи нещо неочаквано.
— Добре, госпожице Пасман, ще трябва да ви претърся — каза детектив Де Суза. — Трябва да се изправите.
Госпожица Пасман не помръдна.
— Съдействай ни, Пати — подкани я един от полицаите.
Тя не реагира.
— Госпожице, ще се наложи да се изправите. Хайде, не усложнявайте нещата допълнително.
Пасман не се опитваше да усложнява нещата. Тя просто не можеше да се изправи от тази поза, ако не си помогне с ръце.