— Недей да виниш мен за това, че си пристигнал късно — каза господин Прити и се настани зад малката масичка в празния, чист до блясък коридор.
— Не ви виня. Просто казвах какво се е получило.
— Ако бях на твое място, Уийд, щях да си меря приказките.
— Какво искате да направя — да започна да си нося кантарче ли? — заяде се Уийд.
Господин Прити вече можеше и да пусне Уийд да влезе в час, но се раздразни и реши да задълбае нещата.
— Я да видим, ти имаш третия час при мен. Спомняш ли си за какво говорихме в петък?
Уийд не си спомняше нищо от петък, освен че тогава с неохота си мислеше за уикенда, който трябва да прекара с баща си.
— Така. Може би това ще поосвежи паметта ти — каза господин Прити любезно. — Какво се е случило през 1556 година?
Уийд все повече започваше да нервничи и да се притеснява. Дочуваше гласа на госпожа Фан през затворената врата. Тя раздаваше листовете с теста и изреждаше указанията си.
— Хайде, сигурен съм, че го знаеш — продължаваше да настоява господин Прити. — Какво се е случило?
— Война — изтърси Уийд първото, което му хрумна.
— Доста разумно предположение, след като са се водили толкова много войни. Но погрешно. През 1556 година Акбар става император на Индия.
— Сега вече мога ли да вляза в часа на госпожа Фан?
— И после какво? — настоя господин Прити. — Какво е станало след това?
— Какво?
— Аз те попитах пръв.
— За кое? — Уийд усещаше, че побеснява.
— Какво се е случило след това? — повтори господин Прити.
— Зависи какво имате предвид под „след това“ — измъкна се Уийд.
— „След това“ като „след това“ в хронологията на събитията, текста, за които раздадох на всички ученици от класа — отвърна господин Прити въодушевено. — Разбира се, ти сигурно изобщо не си го погледнал.
— Погледнах го. Там пише, че не е необходимо да запаметяваме нищо, което не е изписано с по-тъмен шрифт, а написаното за Индия и какво станало след това не беше с по-тъмен шрифт.
— Така ли? — Тонът на господин Прити стана надменен. — А как си спомняш, дали нещо е било с по-тъмен шрифт или не, след като изобщо не запомняш нищо?
— Мога да запомня, когато нещо е с тъмен шрифт — повиши глас Уийд, сякаш започна да произнася думите с по-тъмен шрифт.
— Не можеш.
— Мога.
Господин Прити ядосано извади химикал от джоба на ризата си и започна да пише нещо по листа, където би трябвало да отбелязва имената на закъснелите.
— Добре, умнико — каза той, губейки все повече самоконтрола си. — Написал съм ти десет думи, някои са с тъмен шрифт, други не. Имаш една минута да ги разгледаш.
Подаде листа на Уийд: превенция, ескиз, погром. Версай, медовина, Фаберже, Фабиан, Ватерло, прокламация, крах. Уийд не знаеше значението на нито една от думите. Господин Прити грабна листа.
— Е, кои думи бяха с тъмен шрифт?
— Не съм сигурен как се произнасят.
— Версай — подсказа му господин Прити.
Уийд прехвърли списъка в главата си и се сети само за една дума с „В“.
— Четвъртата дума, не е с тъмен шрифт.
— Погром!
— Третата, не е.
— Фабиан? — изстреля господин Прити нова дума.
— Четвъртата отзад напред. Не е тъмна.
— Ескиз! — изрече господин Прити, а красивите черти на лицето му се изкривиха от гняв.
— С тъмен шрифт — отвърна Уийд, — както и думи номер пет и десет.
— Наистина? — Господин Прити беше излязъл от кожата си. — И кои са номер пет и десет, след като се мислиш за такъв многознайко?
Уийд видя изписани медовина и крах в съзнанието си и ги произнесе по свой начин: „медина и крах“.
— И какво означават?
Господин Прити говореше толкова високо, че госпожа Фан открехна вратата и загрижено надникна да види какво става.
— Шшшшшшт! — каза му тя.
— Какво означават, Уийд? — снижи язвителния си тон господин Прити.
Уийд се постара да измисли отговор.
— Медина е съд за мед, а крах е, ако взема нещо чуждо — предположи той.