— Е, не излезе чак толкова хитър, че да не попадне зад решетките — напомни му Уест. — Но и на мен не ми харесва тази ситуация.
— Слушай какво ти казвам — продължи Бразил — Ако Смоук реши да направи нещо, ще намери как.
— Да, да, да — съгласи се Хамър, която продължаваше да крачи, докато Попай душеше откъм един стол. Чу се трясък на нова гръмотевица.
Бразил бе толкова разтревожен, че бе готов да предприеме драстични мерки, но още не бе решил точно какви. Естествено Смоук не бе пожелал Дивинити, Сик, Дог и Бийпър да се мотаят на свобода, щом той е затворен, и бе казал на полицията къде да открие всеки от тях и сега всички Щуки бяха в Дома за задържане на малолетни, в отделни килии, но може би само на един или два коридора разстояние от килията на Уийд.
— Уийд ще ни трябва, за да свидетелства срещу всички тях — продължи Бразил.
— Не ме интересува кой къде спи — добави Уест, — но Уийд може в даден момент да се засече някъде из дома със Смоук или с някого от останалите. А и Дивинити е една змия.
— Анди, Вирджиния, и двамата сте напълно прави. — Хамър престана да крачи, за да запали няколко свещи. — Трябва да го измъкнем оттам още тази вечер.
Това наложи един необичаен, причудлив план, който Хамър измисли. В осем и петнайсет тя се обади на съдия Маги Дейвис в дома й.
— Радвам се, че сте там — бързо започна Хамър.
— Не бих искала да съм никъде другаде в такава нощ — каза съдията. — Съжалявам, че изпуснах парада. Боже господи, страхотно изпълнение, Джуди! Жалко, че не можах да видя как заковаваш малкия негодник.
— Не направих кой знае какво — отхвърли комплимента Хамър. — Трябва да измъкнем Уийд Гардънър от Дома за задържане възможно най-скоро.
— Мислех, че той иска да остане там.
— Преди — да. Но сега Смоук и цялата му банда са на същото място. А това не е добре, Маги. Никак не е добре.
Съдия Дейвис обмисли ситуацията.
— Какво предлагаш? — попита след малко.
Хамър осъзнаваше, че това, което се кани да предложи, не би могло да стане. Но повечето от нещата, които бе постигнала в живота си, също бяха изглеждали невъзможни, поне според хората, които бяха стояли отстрани и бяха гледали.
— Дали ще можете да се свържете с прокурора и служебната защитничка? — попита Хамър.
— Разбира се — отговори й съдия Дейвис.
— Аз ще се погрижа вратите да са отключени.
— Какви врати? — попита съдия Дейвис.
В девет часа шестимата спряха с четири коли пред тежките железни врати на Холивудското гробище. Дъждът обливаше дърветата и храстите, паметниците и надгробните плочи и те изглеждаха като странни лъскави форми под светлината на фаровете на колите.
Хамър, Бразил и Уест бяха в първата кола. Зад тях бе съдия Дейвис с волвото си и прокурорът Майкъл със своята хонда „Акорд“. На известно разстояние зад тях се придвижваше един стар мъркюри „Кугър“, собственост на Сю Чедър, която си бе направила отвод, после бе освободена от Уийд и накрая бе поела задълженията си отново по нареждане на съдия Дейвис.
— Само дано е казал истината — каза Уест на Бразил и Хамър.
Чистачките не спираха, а дъждът направо биеше по стъклата. Хамър караше съвсем бавно, наведена над кормилото и постоянно приспиваше очи, за да прочете табелките с имената на алеите.
— Няма начин да не е така — успокои я Хамър, сякаш отлично познаваше Уийд.
Преминаха през потъналата във вода алея „Уотървю“. Клоните на дърветата се блъскаха в колата, сякаш се опитваха да я спрат. Отминаваха силуети на ангели, които ги наблюдаваха безмълвно. Гробниците напомниха на Хамър за детските й страхове. Когато бе на десет години, съседката им, мисис Уийт, бе починала и бе погребана в гробището на баптистката църква, само на една пресечка от дома им. Надгробният паметник от сив гранит се виждаше от улицата и всяка сутрин на път за училище Хамър преминаваше край оградата на гробището, бягайки с всички сили. Никога не бе харесвала мисис Уийт и бе уверена, че тя вече е разбрала това, защото е на небето.
Хамър продължаваше да мрази гробищата. Нищо в тях не й харесваше. Страхуваше се от особените миризми, от звуците на насекомите, от могилите пръст. Страхуваше се от смъртта. Страхуваше се от това, което бе изпитала при смъртта на Сет. Страхуваше се от самотата. Страхуваше се от провал. Страхуваше се от страха. Всичките й страхове сега се бяха пробудили и от това започваше да й писва.