— Абсурдно е — заяви тя на Уест и Бразил. — Нито ще напусна, нито ще се пенсионирам. Нищо подобно няма да направя.
— Е, ако решиш да се махнеш, аз също няма да остана тук — обади се Уест.
— Нито пък аз — обяви Бразил.
— Още ли са зад нас? — надникна към огледалото за обратно виждане Хамър.
— В никакъв случай не трябва да напускате, госпожо началник — посъветва я Бразил. — Особено сега. Мисля, че колкото повече хора се заяждат с вас, толкова повече трябва да им се набивате на очи.
— Добре казано — обмисли думите му Хамър. — Харесва ми тази идея.
Не всички бяха очаровани от това, че Хамър бе арестувала Смоук, като бе опряла пистолет в главата му, крещейки груби изрази. Кметът бе направил изявление за новините в шест по всички телевизионни станции, че, първо, такъв инцидент не би трябвало да се случи и че героичните действия на Хамър според него са били по-скоро трик за увеличаване на рейтинга. Лийла Ърхарт заяви по Кю 94, че Хамър би трябвало да се заеме с предотвратяване на младежката престъпност, вместо да размахва пистолети. От градската управа бяха изискали вътрешния отдел да проведе пълно разследване.
— Не се обезкуражавайте от това, което стана днес — сякаш отгатна мислите й Бразил. — Не забравяйте, че губернатор Фьоер бе много впечатлен. Обади се да ви поздрави. А той е по-важен от другите.
— Не трябва ли някъде да завием? — Хамър не виждаше абсолютно нищо.
Бразил пръв видя Джеферсън Дейвис.
— Топя се! Топя се! — завика той, имитирайки магьосника от Оз.
— Уф, да не повярва човек! — възкликна Уест, когато фаровете на колата напълно осветиха статуята.
Хамър спря служебната си кола и насочи полицейския прожектор към статуята.
— Супер! — възкликна Бразил. — Ще ми се Уийд да беше тук, за да види това.
— Не знам — каза Хамър замислено. — Това сигурно би го натъжило.
— Да — съгласи се Бразил. — Права сте. Щеше да се разстрои, че Туистър си е отишъл.
Джеф Дейвис губеше наскоро придобитите си раса и пост в баскетболния отбор на „Паяците“ с всяка изминала минута. По лицето му се стичаха черни струйки, червено-бялата му униформа се бе превърнала в локва около вече несъществуващите маратонки, върху размазаното оранжево на мраморната основа. Баскетболната топка, която бе държал в лявата си ръка, отново се бе превърнала в шапка.
Чу се шум от отваряне и затръшване на врати, фаровете светеха, замъглявани от дъжда. Чу се шляпане от обувки в локвите върху мокрите камъни. Съдия Дейвис бе родом от Ню Йорк. Тя отиде до статуята и внимателно я огледа. Наведе се и вдигна едно малко флагче с Южния кръст от основата на статуята. Размаха го, сякаш се опитваше да разбере какво толкова се суетят около това знаме.
— Мисля, че е ясно, че вече не става дума за вандализъм — съобщи Хамър. — Никога не е било вандализъм. Само сме си мислили, че е така.
Сю Чедър стоеше под един яркорозов чадър и когато заговори, се видяха единствено дългите й лъскави нокти.
— Виждате ли? — посочи тя на прокурора.
Той вече подгизваше от дъжда и приличаше на победен войник на Конфедерацията в широкия си сив костюм с тъмна вратовръзка. Косата му бе залепнала за главата, а дъждът се стичаше по умореното му лице.
— Важното в случая е, че той е възнамерявал да нанесе щети — заяви убедено Майкъл. — Господи, няма ли да спре този дъжд! Ако видите какво става в двора ми. И на пътя пред къщата, защото градът не си мърда пръста за поддръжката. Водата сигурно е стигнала петнайсет сантиметра.
— Някой има ли още някакви доводи? — обърна се към всички съдия Дейвис, а дъждът премина във водна завеса.
— Аз не — каза Уест.
— Нито пък аз — обади се Хамър.
— Не — съгласи се с всички Бразил.
— Тогава постановявам: обвинението срещу Уийд Гардънър се отхвърля — съобщи съдия Дейвис пред погледа на един ангел и на една мраморна жена с Библия в ръка. — Полицай Бразил — кимна тя към него, — хайде бързо да оформим документите. Искам Уийд да бъде незабавно освободен.
— На минутата! — съгласи се Хамър. — Вирджиния, Анди? Тръгваме към Дома за задържане. Искам веднага да откараме Уийд при майка му.
Доволен, Бразил прегърна Уест. Хамър запляска с ръце. Последва я и Уест. Чедър също се присъедини, въпреки че заради ноктите дланите й реално не можеха да се докоснат. Прокурорът Майкъл сви рамене. Всички документи бяха попълнени и подписани за минута и всички се върнаха по колите си. Джеферсън Дейвис остана зад тях в нощта. Малката колона от коли се отправи обратно по „Уотървю“ през дъжда, който вече не беше толкова непоносим, и край паметниците, които вече не изглеждаха толкова тъжни.