— Определено.
Бразил ускори темпото си точно колкото да й покаже гърба си. Уест никога нямаше да му прости, че й бе казал колко много иска тя да дойде с него в Ричмънд, че я бе убедил да направи това, говорейки, както винаги, прямо и уверено. Беше я повлякъл на вълната на чувства, които той очевидно вече не изпитваше. Беше превърнал любовта в поезия, а сега някоя друга слушаше стиховете.
— Нищо не ме привлича тук — продължи Уест, която комбинираше думите така, сякаш затваряше врати и изграждаше огради около себе си. — Ами да бъдем честни. — Не би се захванала да замазва нещо, ако преди това не го е изстъргала напълно. — Тук е отвратително. — Размаха ръце. — Слава богу, че е само за една година.
В отговор той ускори темпото си още повече.
— Сякаш сме някакъв отряд бърза помощ за полицейски управления. Кого можем да заблудим? Само загуба на време. Не си спомням друг път да съм пропиляла толкова много време.
Бразил погледна часовника си, сякаш изобщо не я слушаше, и Уест си пожела да успее да забрави широките му рамене и красивия му профил. Ранните слънчеви лъчи придаваха златисти оттенъци на косата му. Двете студентки профучаха покрай тях, потни и без грам тлъстина по телата си, с изваяни мускулести бедра, които искаха да примамят погледа на Бразил. Уест се почувства още по-потисната. Почувства се стара. Спря и се наведе напред, опряла длани на коленете си.
— Край! — извика тя, докато се опитваше да си поеме дъх.
— Още четиридесет и шест секунди. — Бразил бягаше на място, сякаш бе в безтегловност, обърнат с лице към нея.
— Ти продължавай.
— Сигурна ли си?
— Бягай да гониш вятъра — помаха му грубо. — По дяволите! — Усети вибрациите на клетъчния телефон, закачен на кръста й.
Отдалечи се от пистата, към скамейките, встрани от атлетичните тела, които се отразяваха зле на самочувствието й.
— Уест — обади се тя.
— Вирджиния. Обажда се… — като през стена се чу гласът на Хамър.
— Госпожо началник? — отвърна й Уест високо. — Ало?
— Вирджиния… чуваш ли ме? — Гласът на Хамър пак се чуваше едва доловимо.
Уест притисна другото си ухо с ръка, опитвайки се да чуе.
— … Стига тъпотии… — намеси се някакъв мъжки глас.
Уест тръгна да ходи, опитвайки се да улучи положение, от което връзката да е по-добра.
— Вирджиния?… — Думите на Хамър пак заглъхнаха.
— … Можем да го направим, когато кажеш… обичайните правила… — пак се намеси мъжкият глас.
Говореше с провлечен южняшки акцент и звучеше като селяндур. Уест почувства моментална неприязън.
— … време е… убием… Трябва да… или да… резултата… — говореше селяндурът с грубоватия си диалект.
— Тъпото куче не си струва… оловото в патроните… — намеси се внезапно и другият. — Колко мангизи?…
— Зависи… няколко стотачки…
— … и никому, нито дума…
— … ако… някой… научи…
— … без покана…
— Какво? — прозвуча отново гласът на Хамър и пак заглъхна.
— … обаче с дог… не с твоя боклук!… Синият…
— Госпожо началник Хамър… — опита се да се намеси Уест, после рязко млъкна, осъзнавайки, че двамата мъже също може да я чуят.
— … негри… — пак се чу първият. — … и един не е достатъчно хитър да… блатата…
— … ясно… Буба… Ще покрием… одеяло…
— Добре, Смадж… чао… рано сутринта.
Уест слушаше шокирана как двамата мъже планират някакво убийство, продиктувано очевидно от расистки мотиви, престъпление от омраза, убийство, съпроводено и с обир. По чутото можеше да се заключи, че убийството ще бъде извършено рано сутринта. Уест се зачуди дали дог е жаргонното име на револвер булдог и дали синият означава, че е от синя стомана, за разлика от тези, които са от неръждаема стомана или никелирани. Явно двамата мъже смятаха да увият трупа с одеяло и да го потопят в блатата.
Мълчание.
— Лорейн… — пак прозвуча дрезгавият глас на Буба. — … При старите помпи… изгаси двигателя… и без фарове… да не събудим…
Мълчание и изведнъж пращенето прекъсна.
— Госпожо началник? — обади се Уест. — Госпожо началник? Чувате ли ме?
— Буба… — Пращенето се възобнови и се чу гласът на втория мъж. — Някой друг говори…
Мълчание, пращене, прещракване, прекъсната линия.
— По дяволите! — измърмори Уест, когато телефонът й напълно замлъкна.