Буба бе останал без дъх, когато достигна до станция 8, на която бе оператор, или по-официално казано — Техник 3, степента на най-високо заплащане. Отговорностите му бяха огромни. Той сам ръководеше модул, който произвеждаше за едно денонощие точно 12842508 цигари или 4280836 цигари по време на осемчасовата смяна на Буба.
Нито един модул не оставаше без контрол във „Филип Морис“ и надзирателят на Буба, Гиг Дан, се бе оказал принуден да запълни втората половина от втора смяна и първите шестнайсет минути от трета. Дан посрещна Буба облекчен, но ядосан. Буба бе плувнал в пот и задъхан.
— Какво, по дяволите, ти става, Буба? — извика Дан достатъчно високо, че двамата с Буба да се чуват през наушниците.
— Спряха ме ченгета — поукраси истината Буба.
— И четири и половина часа те бавиха, докато ти напишат глобата? — не се хвана Дан.
— Сума ти време ме предупреждава и после нещо стана с радиостанцията. Казвам ти, направо побеснях. Навън се шири полицейски тормоз, Гиг. Време е да се намесим и…
— Точно сега искам да се намесиш в работата, Буба — надвика машините Гиг Дан. — Целта ни днес е петнайсет милиона и бяхме изостанали със 719164 още преди да решиш да се позабавиш.
— Не съм решил… — опита се да протестира Буба.
— Така че познай какво? Последното отчитане за тази смяна беше 3822563, което е точно 458272 под това, което искахме да направим, когато вече бяхме изостанали. И защо? Хартията вече на два пъти се къса, бракът е три пъти повече от обичайното, защото периметърът падна под двайсет и четири цяло и пет, тежестта изобщо не се доближава до деветстотин и разреждането стана минус осем процента, а после пък в лепилото се образува мехур, защото в линията влезе въздух — и защо? Защото теб те нямаше да подадеш ръчно пет скапани цигари в автомата. Нямаше те да следиш за качеството, защото си бил прекалено зает да те спират ченгетата или каквото там си вършил, по дяволите!
— Не се тревожи — успокои го Буба, — ще наваксам закъснението.
Бразил също закъсняваше, но не по своя вина. Беше пробягал в тъмнината разстоянието между заплашената си от кражба кола и Парк авеню и когато стигна до къщата на Уест, се спря за малко, за да се овладее. Натисна звънеца и Уест го посрещна съвсем хладно и делово.
— Къде се бавиш? — попита тя, застанала пред масичката в антрето.
— Опитвах се да намеря ресторант.
— Защо?
— Ресторант, банка или супермаркет, каквото и да е, само да паркирам.
— Очевидно си успял — отбеляза тя.
— Но не съм сигурен, че ще намеря колата си на мястото, когато се върна.
Необяснимо защо тя продължи да стои пред масичката и усети, че там има нещо, което тя се опитва да скрие.
— В кабинета ми сме. Наляво, веднага след спалнята. — Тя то изчака да тръгне и продължи да стои неподвижно.
На Бразил вече започваше да му призлява. Не искаше да види какво има върху масичката. Подмина спалнята и съзнателно извърна глава, за да не надникне вътре. Влезе в кабинета на Уест и не се огледа. Хамър седеше край бюрото, беше сложила очилата си и се бе втренчила в странната карта на екрана на компютъра.
— Какво си приказваше с жената в джипа? — попита тя веднага. — Тази, на чието място паркирах.
— Казах й, че е в зоната, където постоянно спират камионите с боклука.
— Какво?
— Камионите, които събират боклука от контейнерите на ресторанта. Показах й значката си и тя се съгласи да се премести.
— Не е трябвало да го правиш — упрекна го Хамър. — Имаш ли нещо за пиене, Вирджиния?
— Алкохол ли?
— Не, със служебната кола съм.
Бразил си взе един стол и седна близо до Хамър.
— Вода и „Спрайт“.
— А „Перие“?
— Не я купувам, откакто беше онази история със замърсените бутилки.