— Не се ебавай с мен! — изръмжа той в ухото на Уийд.
Смоук извади малко фенерче от джоба си. Огледа се във всички посоки. В къщата продължаваха да светят същите прозорци. Нямаше никакви признаци на движение.
— Следвай ме! — прошепна Смоук.
Уийд усещаше как мозъкът се плъзга из черепа му като суров белтък. Погледът му се замъгли. Той хвана Смоук за края на ризата и запълзя зад него, препъна се леко и със залитане влезе в гаража. Смоук спря. Дишайки тежко, той се огледа и се ослуша напрегнато. Включи фенерчето си и лъчът му освети стотици излъскани триони, дрелки, чукове и други инструменти, чиито имена Уийд не знаеше.
— Да не повярва човек! — прошепна Смоук. — Този тъпанар не може да забие един гвоздей както трябва, а гледай колко неща има!
Лъчът на фенерчето попадна на един висок шкаф с катинар, което обещаваше скрити съкровища. Смоук дори не извади собствените си секачи за желязо от калъфката, защото на стената висяха чифт много по-добри. Той ги свали от кукичките и ги разтвори и затвори, за да изпробва зловещите стоманени остриета. Остана доволен. Щракна върху пръстена на катинара, сякаш бе от меко олово, и той веднага потъна в мрака, падайки някъде на пода.
Смоук отпори тихо вратите на шкафа. Освети с фенера рафтовете и видя сгънати камуфлажни дрехи, подредени мишени, кутии с амуниции, револвери, пистолети, пушки и карабини. Ръцете му сякаш полетяха, докато тъпчеше всичко в калъфките, които Уийд държеше отворени. Смоук напълни джобовете на широките си дънки, затъкна няколко пистолета на кръста си. Отвори една голяма найлонова чанта, натъпка и нея и я подаде на Уийд. Накрая метна издутите калъфки, през рамо като Дядо Коледа, тръгнал да раздава подаръци.
— Бягай! — прошепна Смоук на Уийд.
Двамата задрънчаха с товара си през двора и надолу по улицата, без да бързат прекалено. Бяха се изпотили и изнемогваха под тежестта. Постепенно съвсем забавиха крачка, но Смоук забеляза един дебел жив плет, в който бързо скри калъфките и чантата. Вече без товар, двамата бързо изтичаха до ескорта.
Скочиха в него и се върнаха на улица „Кларънс“, където спряха край плета. Багажът си стоеше, където го бяха оставили. Смоук изпразни джобовете си и натъпка всичко откраднато в багажника. Не мина нито една кола. Нищо не помръдна наоколо. Кучето на Буба продължаваше да лае.
Докато се отдалечаваха с колата, Смоук започна да се смее истерично. Уийд нямаше представа накъде отиват. Никога преди не бе нарушавал закона, освен когато веднъж бе нарисувал неприлична снимка на една учителка, която не харесваше. Тогава бе наказан в училище за два дни.
— Аз само държах чантата, така че не съм откраднал нищо, нали, Смоук? — попита Уийд. — Освен това няма да взема нищо за себе си. Всичко си е твое, нали?
Смоук се разсмя още по-силно.
— Къде отиваме? — престраши се да попита Уийд.
Смоук започна да рови из компактдисковете.
— Вече мога ли да се прибера вкъщи?
— Разбира се — отвърна Смоук.
Започна да припява с рапа, който пусна.
— Май не се движим в правилната посока — опита се да надвика уредбата Уийд.
Смоук му каза да млъква. По някакъв начин се озоваха на улица „Уест Кари“, което изобщо не бе в квартала на Уийд. Смоук спря колата по средата на улицата.
— Слизай! — нареди той.
— Защо? — опита се да протестира Уийд. — Не мога да сляза тук.
— Ще си идеш пеш. Така ще съм сигурен, че няма да си заспал, когато мина да те взема по-късно.
Уийд не знаеше, че ще има и по-късно. Не се осмели да попита. Зловещите намерения на Смоук очевидно не бяха приключили.
— Слизай, тъпчо!
— Но аз не знам къде сме.
— Върви все напред и след четири-пет километра ще стигнеш до твоята улица.
Уийд не помръдна, а само се взираше ужасен в мрака и усещаше как главата му пулсира. Смоук проверяваше огледалата за обратно виждане.
— Ще се срещнем на две пресечки от вас в три часа. Пред „Шааф енд Боудмур“ — заяви той.
Уийд не разбра. Стомахът му пак се разбунтува и му се догади.
— И си донеси боите, тъпчо. Нещо, което става за рисуване върху метална статуя в естествен ръст в едно гробище.
Уийд отвори вратата и повърна малко стомашен сок. Слезе от колата и едва не се строполи.