— Направо невероятно — надвика шума отговорничката. — Двамата със Смадж сте рамо до рамо.
Бразил натисна газта, преследвайки хлапето, което залиташе и бягаше на зигзаг встрани от улицата. Всеки полицай знае, че ако някой заподозрян бяга, това е поради някаква причина. Бразил отвори прозореца си.
— Какво става? — извика той, без да спира колата, а момчето продължи да бяга.
— Нищо — отвърна задъхано то, а очите му бяха изскочили от ужас.
— Става нещо, иначе нямаше да бягаш — извика Бразил. — Спри да поговорим.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш.
— Ъ-хъ.
Бразил спря колата малко пред момчето и бързо слезе. Хлапето изглеждаше изтощено и упоено. Носеше яке на „Булс“ и се стори смътно познато на Бразил, въпреки че едва различи лицето му в тъмнината.
— Остави ме на мира! — изпищя момчето, когато Бразил го сграбчи за якето. — Не съм направил нищо!
— Добре, добре — каза Бразил. — Успокой се. Чакай малко, не съм ли те виждал? Ти си момчето от „Годуин“, художникът. Имаше някакво странно име. Как беше?… Уийк? Уийз?
— Няма да ти кажа нищо! — Момчето дишаше запъхтяно, а лицето му бе плувнало в пот и дори малки капчици падаха от брадата му.
Бразил се огледа наоколо, чудейки се какво става, и се ослуша за нещо необичайно. Никъде не пищеше задействана аларма, улицата бе потънала в мрак, цареше тишина.
— Уийд — спомни си той изведнъж. — Да, точно така.
— Не, не е — каза Уийд.
— Точно така беше, сигурен съм. Аз съм Анди Бразил.
— Ти си полицаят, дето дойде в училище — обвини го Уийд.
— Нещо нередно ли имаше, че дойдох? — попита Бразил.
— Как тогава имаш БМВ? — настоя Уийд.
— По-подходящ въпрос е защо си пиян и търчиш тук като някой маниак?
Уийд потърси с поглед луната, но тя бе скрита от облаци.
— Ще те откарам у вас — заяви Бразил.
— Не можеш — отвърна Уийд, произнасяйки думите леко замъглено.
— Разбира се, че мога — засмя се Бразил. — Пиян си и си на обществено място. Освен това си малолетен. Трябва да те отведа или в участъка, или у вас и ако съм на твое място, ще избера второто, ще пия един аспирин и ще легна да се наспя хубаво.
Уийд размишляваше. Покрай тях мина един камион, после някакво комби. Уийд продължаваше да се чуди, триейки потното си лице в ръкава. Някакъв фолксваген рабит изпърпори по улицата, после един джип, който напомни на Бразил за историята с откраднатите еърбегове. Бразил сви рамене и отиде при колата. Отвори вратата си.
— Тогава ще се обадя да дойде някоя от патрулните коли, за да те откарат в участъка — заяви той. — Няма да транспортирам арестанти в собствената си кола.
— Нали каза, че ще ме закараш вкъщи — възрази Уийд. — А сега казваш, че няма.
— Казах, че няма да те карам в ареста.
Бразил затвори вратата си.
Уийд бързо отвори другата врата и седна на кожената седалка. Закопча колана си, без да промълви и дума. Бразил потегли.
— Как е истинското ти име? — попита той.
— Уийд.
— И как си се сдобил точно с такова име, а?
— Не знам. — Уийд се взираше в маратонките си.
— Е, как така?
— Баща ми работи в озеленяването.
— И? — насърчи го Бразил.
— Коси тревни площи и така нататък. Плеви. Нарекъл ме така, защото казал, че ще раста като бурен.
Каза това и веднага се почувства унижен и изплашен. Очевидно бе, че не е израснал голям като бурен и бе казал на ченгето прекалено много. Видя как полицаят си записа Уийд в едно тефтерче. По дяволите! Ако ченгето съобразеше, че Уийд е Щука, Уийд щеше да се прости с живота си. Смоук щеше да се погрижи за това.
— Каква е фамилията ти? — попита Бразил.
— Джоунс — излъга Уийд.
Бразил си записа и това.
— Какво означава петицата?
— А?
— Петицата, татуирана на пръста ти.
Страхът се превърна в паника. Уийд напълно изключи.
— Нямам никаква татуировка — отрече той наивно.
— Така ли? А какво е това, дето го виждам?
Уийд огледа едната си ръка, после другата, сякаш никога преди не се е поглеждал. Втренчи се в цифрата пет и я потърка с палец.
— Нищо не значи — каза той. — Тъкмо си я направих.
— Но защо пет? — настояваше Бразил. — Избрал си числото поради някаква причина.