Уийд започваше да трепери. Ако ченгето разбереше, че пет е робският му номер, можеше да свърже нещата помежду им.
— Това число ми носи късмет — отвърна Уийд, плувнал целият в пот под дрехите си.
Бразил се засуети с компактдиска, поколеба се между „Майк енд дъ Меканикс“ и Елтън Джон, но накрая избра Ения.
— Хей, как го слушаш това? — обади се Уийд.
— Защо не?
— Няма нищо в него. Нито ударни или поне чинели, нито дори смислен текст.
— Може на мен текстът да ми изглежда смислен — отвърна му Бразил. — Може и да не си падам по ударни или чинели.
— О, така ли! — ядоса се Уийд. — Сигурно го казваш, защото аз свиря на чинели и скоро ще се науча и на ударни.
— Ще ми кажеш ли накъде отиваме? Или е тайна?
— Обзалагам се, че не разбираш нищо от чинели. — Логиката на Уийд лъкатушеше, а от удобната седалка и равномерното пътуване все повече го унасяше. — Ние ще свирим на Парада на цветята.
— Знам, че би трябвало да живееш някъде около „Годуин“, иначе нямаше да учиш там — отчайваше се все повече Бразил.
Уийд заспиваше. Той миришеше неприятно и Бразил все още не бе разбрал какво правеше момчето пияно на улицата и защо бягаше, сякаш го гонеше Джак Изкормвача. Бразил се пресегна и леко го разтърси. Уийд подскочи стреснат и едва не удари главата си в тавана на колата.
— Не! — изпищя той.
Бразил включи лампичката на тавана и изгледа продължително Уийд. Забеляза, че цифрата 5 е набъбнала и зачервена.
— Кажи ми къде живееш! — повтори Бразил твърдо. — Събуди се, Уийд, и ми кажи.
— „Енрико Доктърс“.
— Болницата ли?
— Ъхъ.
— Живееш близо до болницата „Енрико Доктърс“?
— Ъ-хъ. Главата ме боли ужасно.
— Но това не е в района на „Годуин“.
— Баща ми живее в района на училището. Мама не.
— И ти при кого ще се прибереш, Уийд? При баща си или при майка си?
— Рядко ходя при него. Само от време на време, около един уикенд на два месеца, и тогава той излиза и ме оставя сам. Аз нямам нищо против.
— На коя улица живее майка ти?
— „Форест“ и „Скипуит“. — Езикът на Уийд сякаш бе залепнал за небцето.
Бразил дръпна дясната ръка на Уийд.
— Защо ходи да си правиш татуировка? — попита той отново. — Някой те накара ли?
— Много хора си ги правят. — Уийд издърпа ръката си.
— Но твоята е съвсем скорошна. Може би от днес.
14.
Очевидно губернатор Фьоер и компанията му бяха преминали на други ястия и разговори. Все още не се бяха появили от ресторанта „La Petite France“ и на Руп му беше писнало да чака. Реши, че може да проучи проблема с рибите и набра домашния телефон на Хамър, с който се бе сдобил благодарение на глупостта на Флинг.
— Хамър — обади се тя.
— Обажда се Артис Руп.
— Как си, Артис?
— Сигурно се чудите как съм научил домашния ви телефон…
— Има го в указателя.
— Точно така. Слушайте, началник Хамър, разследвам тази история с разпиляната риба…
— Разпиляната риба? — Тя прозвуча разтревожена. — Кой ви е казал за разпиляна риба?
— Не мога да разкривам източниците си. Но смятам, че ако има разпиляна риба, обществеността има право на информация, в името на собствената си сигурност или поне за да могат хората да помислят за резервни маршрути до работа утре сутринта.
— Не знам за никаква разпиляна риба — отговори Хамър твърдо.
— Тогава какво обсъждат хората ви?
— Говорите за нещо, което изцяло е наш вътрешен въпрос. Артис.
— Не разбирам.
Руп започваше да нервничи, а вратата на ресторанта си оставаше затворена и вътре не се виждаха никакви признаци на раздвижване. Внезапно му хрумна, че губернаторът може да се опита да избяга през задния вход. Може би вече го бе направил. Руп изключи телефона си от захранването и изскочи от колата, продължавайки разговора.
— Как може разпиляна риба да е вътрешен въпрос? — не се отказваше той.
— Проблем с компютрите ни.
— О! — Руп бе напълно объркан. — Не мога да разбера. Рибите са някакъв вирус ли?
— Надяваме се, че не — отвърна Хамър, която винаги съобщаваше цялата информация, освен когато отказваше всякакъв коментар.
— Значи системата КОМСТАТ е повредена? — стигна до болното място Руп.