Мина по коридора и отвори вратата на стаята на Туистър. Втренчи се в баскетболните купи и плакати, в неоправеното легло, намачканото одеяло, захвърлената на пода тениска с емблема на ричмъндския университет, компютъра на бюрото със скрийнсейвъра с кучета. Всичко си беше точно така, както Туистър го бе оставил последния път, когато бе излязъл от стаята си, на 23 август, неделя, последния път, когато Уийд го бе видял жив.
Уийд се помота вътре и си представи, че усеща одеколона на Туистър — „Обсешън“, че чува смеха му и присмехулния му глас. Представи си Туистър, седнал на средата на пода, сгънал дългите си мускулести крака, за да завърже маратонките си. Спомни си как му викаше „моята малка минутка“.
— Разбираш ли, шейсет такива минутки правят един час — казваше често той. — Знам, че не можеш да напреднеш много изведнъж, но повярвай ми, скоро ще станеш час, след това ден, после месец. И после ще си вече голям като мен.
— Не, няма — съмняваше се Уийд. — Когато си бил на моите години, си бил два пъти по-висок.
Тогава Туистър се изправяше и започваше да дриблира с въображаема баскетболна топка. Той заобикаляше Уийд, правейки лъжливи движения наляво и надясно, като придържаше топката близо до себе си, размахвайки лакти.
— Времето изтича и имам само една малка минутка! — смееше се Туистър, сграбчваше Уийд и го хвърляше върху леглото. После започваше да го друса, докато Уийд не се зашеметеше от смях.
Уийд отиде до бюрото и седна. Включи компютъра — единственото нещо, което докосваше в стаята на брат си, защото Туистър го бе научил да работи на компютър и момчето вярваше, че брат му би искал именно той да продължи да го използва. Уийд се включи към „Америка онлайн“. Изпрати писмо на адреса на Туистър и провери дали някой друг не му е писал.
Освен писмата, които Туистър получаваше от Уийд всеки ден, нямаше нищо друго.
Здрасти, Туистър!
Четеш ли писмата ми? Не са отваряни, но сигурно ти няма нужда да ги отваряш по обикновения начин. Не съм променил нищо в стаята ти. Мама не влиза в нея. Тя винаги държи вратата затворена.
Уийд изчака за отговор. Беше убеден, че някой ден Туистър ще се свърже с него чрез компютъра. Ще каже: Как е, тиктака ли минутката? Радвам се, че ми пишеш. Виждам всичко, което правиш, така че внимавай.
Уийд чака дълго. После прекъсна връзката и изгаси лампата. Постоя известно време на прага, чувствайки се прекалено потиснат, за да помръдне. Отиде в своята стая и нагласи будилника за 2:45.
— Защо те няма тук? — попита той Туистър.
Мракът не му отговори.
— Защо те няма, Туистър? Вече не знам какво да правя! Мама спря да си идва вкъщи, работи толкова много, сякаш нещо я е ударило по главата. Само спи, става и излиза. Откакто ти си отиде, тя почти не говори. Татко много ме притеснява, а сега се появи и Смоук. Той може да ме убие, Туистър. Нямаше да смее, ако ти си беше тук.
Уийд заспа, говорейки на Туистър. Спа неспокойно и сънува страшни, жестоки сънища. Преследваше го някакъв камион за боклук, който издаваше ужасни, скърцащи звуци и не спираше да си движи, защото го търсеше. Накъдето и да тръгнеше, камионът бе все по петите му. Когато будилникът иззвъня, момчето се събуди, плувнало в пот и с разтуптяно сърце. Грабна будилника от нощното шкафче и го спря. Ослуша се, задъхан, надявайки се, че майка му спи.
Светна лампата и бързо се облече. Отиде до малката масичка край прозореца и седна да обмисли какво ще му трябва, за да боядиса метална статуя. Упрекваше се, че не бе казал на полицай Бразил всичко — за бандата и защо има татуировка. Но Уийд знаеше, че Смоук ще го убие, ако постъпи така. Някак си щеше да го докопа.
Въпросът бе дали да използва маслени бои или акрилни. Застана пред рафтовете с безценните си бои и четки. С любов огледа големия комплект бои, който майка му му бе купила за Коледа с цената на много извънредни часове труд. Струваше почти осемдесет долара и включваше осем тубички маслени бои, четири четки и обучаваща видеокасета, която Уийд гледаше в училище с разрешението на госпожа Гранис, — защото вкъщи нямаше видео.
Уийд отвори капачките на сапфирено зеленото, кадмиево жълтото и ализариново червеното. Огледа и един ученически комплект бои и се замисли за колко време съхнеха маслените бои и колко щеше да чисти след това. Не искаше да се вмирише на терпентин.