Кичън подкара бързо напред, шокиран, удивен, почти загубил контрол. Рязко натисна спирачките, за да огледа статуята по-добре. На якето бе изписан номер 12. Кичън бе спортен запалянко и без колебание разпозна униформата на „паяците“ — отбора на ричмъндския университет. Номер 12 бе Боби Фийли, който бе един от най-нещастните играчи, които Кичън бе виждал. Той дръпна портативната радиостанция от колана си и вдигна под пара шефа си.
— Някой е превърнал Джеферсън Дейвис в цветнокож баскетболист — обяви Кичън.
17.
Найлс не оставяше Уест на мира. Никога не бе имал лесен характер, но си знаеше, че едно нещо му е напълно забранено. Нито той, нито някой друг можеше да пречи на Уест да спи, освен ако това не бе нейно собствено желание, а в момента тя определено се опитваше да заспи.
— Какво, по дяволите, ти става? — възнегодува Уест и пак обърна възглавницата си и я намести.
Найлс не спеше, но и не се движеше. Седеше в една и съща поза от полунощ, когато собственичката му най-после бе решила да захвърли глупавата книга „Пилешка супа за душата“, която уж обещаваше сто и една стоплящи сърцето истории, които изглеждаха напълно безсмислени на Найлс.
— Млъквай! — каза собственичката му и срита чаршафите си.
Гръдният кош на Найлс се надигаше и отпускаше. Той се чудеше кога собственичката му ще разбере, че тя винаги се изнервя в присъствието на Пианиста.
— Не мога повече, не издържам — обяви тя.
Седна в леглото, хвана Найлс и го пусна на пода. Той вече бе понесъл доста през последните няколко часа, но всяко нещо си имаше граници. Сега скочи обратно на леглото й и я побутна по брадата с лапичка, прибрал ноктите си, за да не я издраска.
— Малък негодник! — повдигна главата му Вирджиния.
Найлс скочи на корема й с всичка сила, като знаеше колко много мрази това собственичката му, особено сутрин, когато й се пишка. Тя пак го изхвърли от леглото и той отново скочи обратно, изръмжа и леко захапа кутрето й, после сам слезе от леглото и избяга. Тя скочи от леглото да го настигне.
— Върни се веднага тук, пакостнико! — извика му.
Найлс побягна още по-бързо и се шмугна в кабинета на господарката си, където скочи върху библиотеката и изчака, вирнал опашка и ококорен. Собственичката му не взе завоя към кабинета толкова грациозно, удари се в рамката на вратата и отново извика сърдито. Посочи Найлс с пръст. Котаракът не се изплаши. Дори не се бе изморил. Тя се приближи и протегна ръце нагоре, опитвайки се да го хване.
Найлс скочи над главата й и се приземи на бюрото. Натисна с лапичка бутона на телефона, от който се извикваха запаметените номера, и продължи да го натиска, докато не стигна до номера, който му трябваше. После натисна говорителя и бутона за автоматично избиране. Изчака, докато собственичката му почти го сграбчи за врата, после докосна за миг носа й и изчезна, а звъненето на телефона прозвуча гръмогласно по говорителя.
— Ало? — обади се Пианиста.
Уест замръзна.
— Ало? — повтори Бразил.
Тя сграбчи слушалката.
— Как може да ти се обаждам, като не съм набрала номера ти? — зачуди се тя, като прочете номера на Бразил на екрана на телефона.
— Кой е?
— Найлс го набра, не аз — продължи с обясненията Уест.
— Вирджиния?
— Не съм го направила — продължи тя, като мяташе огнени погледи на Найлс, който се протягаше, застанал на безопасно разстояние.
— Не е престъпление да ми се обадиш.
— Не е там въпросът.
— Искаш ли да закусим заедно или си заета? — попита Бразил предпазливо, сякаш просто проявяваше любезност, без да настоява да я види.
— Божичко, не знам какво да кажа — отвърна тя, докато се опитваше да избере правдив довод да му откаже. — Колко е часът? Найлс ме държа будна цяла нощ.
— Почти седем е.
— Няма да дойда да бягам с теб, ако това ме питаш — изстреля отговора си Уест, а сърцето й съвсем изгуби ритъма си.
— Вече приключих с бягането за днес — отвърна Бразил. — Закусвалнята „Ривър Сити“? Ходила ли си там?
— Не помия имената на всички места, където ходя.
— Там е хубаво. Ще имаш ли нещо против да минеш да ме вземеш, тъй като трябва да се прибираш с колата, а аз не.
— Явно вече си разучил всички заведения наоколо — каза Уест.