— Кои те?
— Питайте Лийла Ърхарт. Тя ми се обади.
Възмущението на Хамър нарастваше с всяка изминала минута.
— А как е научила Лийла?
— Тя е президент на управителния съвет на гробището — отвърна мис Синк, сякаш в града имаше само едно гробище. — Градът върви към разруха. И ако полицаите си вършеха по-добре работата, това не би се случило. Да не говорим за упадъка на този квартал. Точно този.
Хамър се страхуваше, че някой ден ще прати досадната жена с физиономия на кобила по дяволите.
— Хората да си влизат безразборно — не спираше мис Синк. — Сякаш е някакъв „Макдоналдс“.
Мис Синк бе свикнала да се чувства в безопасност на известната си, оградена от дървета улица, където през 1775 Патрик Хенри се изправил на третата пейка отляво в Епископалната църква „Сейнт Джон“ и заявил: „… Дайте ми свобода или смърт!“ Точно на тази улица, само няколко къщи по-надолу. Елмайра Ройстър Шелтън и Едгар Алън По се бяха събрали повторно, за да започнат за втори път връзката си малко преди смъртта на По.
Въпреки че мис Синк не принадлежеше към Епископалната църква и че никога не се бе сгодявала, нито пък бе почитателка на страховитите разкази, тя уважаваше историята и известните хора от нея. Още повече че мис Синк се чувстваше искрено възмутена, когато някой новодошъл осквернява свещеността на квартала, а това се отнасяше и за Джуди Хамър, която не бе от Ричмънд, а от Арканзас, който поне според мис Синк не бе истинският Юг.
Попай изпразни пикочния си мехур върху един храст с жълти цветове. Започна да души лалетата и стълба на една улична лампа, готова да маркира собствената си територия.
— Всъщност престъпността в квартала се е понижила с шест процента, мис Синк — напомни й Хамър, без да добавя, че навсякъде другаде се е повишила. — Това се дължи отчасти на усилията на обществеността тук, на това, че хора като вас са винаги нащрек, като истински очи и уши на улицата.
— Шест процента, как ли не! — тропна с розовия си чехъл мис Синк и издърпа найлоновата опаковка, в която бе вестникът. — Я ми кажете как стана така, че някой открадна фонтана в парка „Либи Хил“?
— Но ние го открихме и го върнахме на мястото, където винаги си е бил, мис Синк.
— Няма значение. Но беше откраднат. Като килим, измъкнат изпод собствените ни крака. Цял железен фонтан и никой не видял нищо. А вие ми приказвате за очи и уши. — Бръкна в джоба си и извади кърпичка. — Да не говорим, че замерят и чупят стълбовете и колите с камъни. Повечето от роднините и приятелите ми са в Холивудското гробище.
Мис Синк избърса носа си и погледна заплашително грозното куче на Хамър. После разтвори вестника да види какво става в града. На челно място имаше огромно черно заглавие:
РИБЕНА ИСТЕРИЯ
МИСТЕРИОЗЕН ВИРУС ПОРАЗЯВА
ПОЛИЦЕЙСКАТА КОМПЮТЪРНА МРЕЖА
Хамър сграбчи вестника от ръцете на мис Синк.
— Извинете — каза мис Синк възмутено, — но това бе много грубо.
Хамър не й обърна внимание. Тя изчете цялата статия, невярваща на очите си. Имаше дори нарисувана малката синя рибка, която според статията бе предполагаемият преносител на вируса.
— О, боже! Значи е засегнало и Ню Йорк — каза Хамър, докато четеше. — Плъзнало е навсякъде. Дяволите да го вземат Руп! На медиите хич не им пука. Това само ще усложни положението, а някой хакер ще се чувства горд, че пишат за него на първа страница. Страхотно, страхотно! Какво стана с идеята хората да си помагат? Когато започвах в полицията, ние подавахме информация, а медиите пускаха материали, които да подпомагат работата на полицията. А можете ли да си представите подобно нещо да се случи сега? — продължи тя. — Не им ли хрумва на такива егоцентрици като Руп, че ако ние не можем да си вършим работата, те също ще страдат от това. Какво ще стане, ако откраднат неговия еърбег?
— Четох за тази история. Как я бяхте нарекли?
— Какво ще стане, ако го заплашат с пистолет и го ограбят пред банкомат? — не спираше Хамър.
— Ужасни неща — потрепери мис Синк. — Чух, че онзи ден пак имало такъв грабеж. Разбира се, било е прекалено рано. Хората не би трябвало да теглят пари от банкомати нощем, когато наоколо няма никой.
Попай пак започна да нервничи. Изправи се на задните си крака, затанцува с вдигнати предни лапи, сякаш искаше да прегърне мис Синк. Поведението й изглеждаше напълно необяснимо.