— Дължиш на мен и на всички от станция 5 две каси бира — викна Смадж, докато отключваше събърбана.
— Да, знам — отвърна Буба. — Каква да бъде?
— Хмм. Чакай да си помисля. — Намигна присмехулно на Буба. — Може би „Корона“ — влоши още повече нещата той.
„Корона“ не бе продукт на „Филип Морис“ и Смадж знаеше, че Буба по-скоро ще изпие чаша отрова, отколкото да похарчи и цент за нещо, произведено от друга фирма.
— Добре, но трябва да ми дадеш шанс да си върна — каза Буба.
Смадж се разсмя:
— Няма проблем.
— Утре вечер. Който направи най-много точки. Хайде да вдигнем мизата на повече от двеста долара.
Лицето на Смадж грейна, докато палеше цигарата си „Уинстън“.
— Дадено. Няма проблем — каза Смадж.
Буба се замисли за капенето на джипа и за всичко друго, което Мускрат бе казал за колата. Реши да изпита Смадж тази сутрин за последно.
— Искаш ли аз да карам?
— По-добре да отидем с моето камионче — каза Смадж — точно както Буба очакваше. — Аз ще карам, ти може да платиш бензина. Ще те чакам вкъщи.
Бразил гледаше през прозореца в очакване да се появи необозначеният каприс на Уест, през пет минути тичаше до банята, навлажняваше пръстите си и приглаждаше леко намазаната си с гел коса, опитвайки се да й придаде мокър ефект и намествайки отново и отново кичурчето, което падаше в средата на челото му. Беше измил зъбите си четири пъти и не можеше да се спре на едно място.
Когато Уест спря пред къщата, той нарочно се забави. Изчака я да почука на вратата пет пъти.
— Анди? Там ли си? — извика тя.
Той изтича към вратата и я отвори, докато запасваше униформената си риза и наместваше колана си, сякаш се бе занимавал с един куп неща и времето не му бе стигнало.
— О, извинявай много — каза той учтиво. — Говорех по телефона.
Това не бе напълно лъжа, защото Бразил наистина бе говорил по телефона. Просто не бе уточнил кога.
— Нямам много време — върна му топката Уест. — Хайде да тръгваме. Не знам дали изобщо трябваше да се съгласявам — продължи тя, докато слизаше по стъпалата. — Чака ме адски натоварен ден. А и не съм гладна.
Бразил заключи вратата и последва Уест към колата, усещайки отново чувствата си наранени.
— Както решиш — отвърна той небрежно. — Ако бързаш за управлението, отивай направо там. Дори няма нужда да ме караш. Не е проблем.
— Вече съм дошла дотук — отвърна му намусено тя.
— И аз не съм много гладен.
Уест включи на скорост и потегли.
— Не си си сложила колана — напомни й Бразил.
— Голяма работа.
— Виж какво, и аз бих желал да сляза от колата бързо в случай на нужда. Но не искам, не дай си боже, да изхвръкна през предното стъкло. Освен това, ако говорим честно, колко време ти е необходимо да откопчаеш колана си?
— Ако беше работил по улиците толкова дълго, колкото аз, нямаше да говориш така — намекна му за по-големия си опит и чин тя.
— Ходила ли си някога в „Гората“? — попита Бразил.
— Каква гора?
— Кварталният бар на Форест Хил.
— Това е от другата страна на реката.
— Там има повече места за паркиране, отколкото в центъра, при закусвалнята „Ривър Сити“.
— И откога започнахме пак да закусваме? Мислех, че бяхме взели решение по този въпрос.
Тя включи радиото и го настрои на местната станция. Адреналинът изтичаше от централната нервна система на Бразил, докато се опитваше да намери подходящите думи. Имаше право да знае защо се бе отнесла с него по този начин. Имаше право да знае за Джим.
— Може би си давам сметка, че ако не хапна нещо сега, едва ли ще ми остане време за ядене през деня — каза Бразил, за да й покаже, че е не по-малко зает от нея.
— „Ривър Сити“ е по-близо до управлението.
— Опитай да паркираш на главната улица в този час.
Уест реши да се отправи към Саутсайд.
— Как откри този бар? — попита тя, докато по радиото предаваха новините за компютърния вирус.
— Ходил съм там няколко пъти. — Мислите на Бразил се бяха оплели като рибарска мрежа.
— … за който се смята, че е нова разновидност на компютърен вирус, който не може да бъде открит от стандартните антивирусни програми, които болшинството от нас използват — обясняваше Джони от популярното предаване „Добро утро с Джони“.