— Ало? — обади се Бразил на телефона си.
— … Някакви екипи в района — повтаряха по радиостанцията, — вероятен обир с взлом на „Кларънс“ 10946.
— … параклисът на Холивудското гробище съчетава красота и достойнство… — продължаваше рекламата на фона на някаква джазова музика.
— Анди? Обажда се Хамър.
— Тук три — обади се Уест на повикването по радиостанцията.
— Компютърният ни проблем е станал национална новина. Сигурно си видял сутрешния вестник — каза Хамър на Бразил.
— Слушам те, три — обади се диспечерката Пати Пасман, която се изненада, че на повикването й се отзовава шефката на разследванията.
— Всъщност не бях научил — призна си Бразил.
— На първа страница — продължи Хамър. — Правят ни за смях, подиграват се с КОМСТАТ и казват, че всичко се е скапало заради някакъв вирус като онзи по рибите.
— Правят аналогия, така ли?
— Сети се сам.
— … създаден в унисон с класическите архитектурни елементи в Холивуд Хил… — продължаваше рекламата.
— Само на няколко пресечки сме — каза Уест на диспечерката. — Ние поемаме случая.
— А някакъв вандал или група вандали са се вмъкнали в Холивудското гробище снощи — продължи Хамър.
— Десет-4, трети. Обадилият се е мистър Бътнър Флак.
— Нарисували са на статуята на Джеферсън Дейвис екипа на баскетболния отбор на университета — обясни Хамър.
Бразил не можеше да повярва на ушите си. Избухна в смях и не можа да се овладее.
— Страхувам се, че са сменили и цвета на кожата му — дообясни Хамър.
— Направили са го на Майкъл Джордан ли? — задави се от смях Бразил.
— Не е смешно, Анди.
— Мисля, че ще ми прилошее от толкова много смях — едва успя да каже Бразил, превит на две.
Уест направи обратен завой при Форест Хил и даде газ.
— Лийла Ърхарт е свикала извънредно събрание на видните личности от града утре в осем — каза Хамър.
— Да се надяваме, че няма да говори тя. — Гласът на Бразил изтъня. Все още не можеше да се спре.
— Какво ти става? — погледна го Уест, докато караше възможно най-бързо, опитвайки се да стигне по най-късия път до мястото на обира.
— Провери тази работа — поръча Хамър на Бразил.
— Вирусът или Меджик Джеф? — Очите на Бразил се бяха насълзили, а стомахът вече го болеше.
— И двете — приключи разговора Хамър.
Къщата на улица „Кларънс“ бе много странна, макар че причината за това не се набиваше на очи от пръв поглед. По-скоро бе от тези явления, които причиняваха някакво неуловимо странно усещане за дисхармония, като нещо, за което човек не се сеща, ако мине край къщата.
Но за всеки, който огледа сградата с опитен поглед, проблемът става съвсем ясен.
— Боже господи! — възкликна Уест, като спря колата на средата на улицата и се втренчи недоумяващо.
— Уха! — извика Бразил. — Май докато е ремонтирал къщата си, стопанинът е бил пиян.
Тъмнозелените капаци на прозорците бяха провиснали накриво, боята отляво на червената входна врата не бе същото бяло като отдясно. Бялата ограда бе най-ужасната, която Уест някога бе виждала. Очевидно почвата не бе достатъчно стабилна основа, а който бе поставял оградата, не бе забил отделните колове достатъчно надълбоко, не бе ги циментирал, нито пък бе използвал нивелир, за да ги забие отвесно. Върховете на коловете не бяха заострени и така дъждовната вода не се изтичаше бързо, а дървото бе започнало да се подува и гние. От едната страна на криво поставената градинска врата металната рамка стърчеше нагоре, а от другата стигаше по-ниско. Отделните колове на оградата бяха разположени неравномерно.
Очевидно същият добронамерен, но несръчен майстор бе разширил гаража, като саморъчно бе построил една барака, която се бе килнала на север. Явно носещите греди не са били забити под нивото на замръзване и пристройката се бе изместила през зимата. Нищо не изглеждаше както трябва. Керемидите не бяха подредени в прави редици, прозорците бяха с различни големини, каменният градински фонтан пред къщата бе пресъхнал, край порутеното тухлено барбекю пейката бе със сложен модел от преплетени греди.