В края на двора, почти до дърветата, имаше дълга кучешка колиба, от която излизаше провиснала верига, а върху един варел се бе качила дълга ловджийска хрътка, която не спираше да лае.
Уест зави по алеята към оградата и в двора проехтя звънец като в бензиностанция, за да извести на домакина, че някой го търси. На прозореца помръдна завеса и веднага след това от къщата излезе един мъж. Той бе дебел, с кръгло лице и малки очички. Нямаше много коса. Мистър Флак изглеждаше потиснат и съсипан, сякаш жена му току-що го е напуснала или пък се е върнала, в зависимост от чувствата му към нея.
— О-хо! — каза Бразил, като разкопча колана на седалката.
— Никакви майтапи! — предупреди го Уест.
Буба тръгна по неравната тухлена пътека към алеята за коли, където бе спрял бял, необозначен шевролет каприс. В главата му бушуваха мрачни мисли за съсипани мечти, жестоко предопределение и лоша карма.
Баща му, преподобният Флак, никога не бе одобрявал страстта на сина си по оръжията и Буба подозираше, че той се е молил нещо такова да се случи. Бе прекалено голямо съвпадение, че са откраднати само оръжията. Скъпите му инструменти си стояха непокътнати. Крадецът не бе опитал да влезе в къщата или да открадне комбито на Хаки.
Висок, добре сложен рус мъж слезе от каприса. Шофираше жена с цивилни дрехи, за която Буба предположи, че е детектив. Двамата приближиха Буба и той чу как пращят радиостанциите им.
— Вие ли сте мистър Флак? — попита жената.
— Да — отвърна той. — Слава богу, че дойдохте. Това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало някога.
— Аз съм заместник-началник Вирджиния Уест, а това е полицай Анди Бразил — каза Уест.
Буба се почувства по-добре. Дори въздъхна облекчен. От полицията бяха изпратили заместник-началник. Това сигурно бе работа на началничката на управлението Хамър. Тя се грижеше за Буба. По някакъв начин съдбите им бяха преплетени. Началничката Хамър знаеше каква ужасна несправедливост бе извършена срещу Буба.
— Оценявам, че госпожа Хамър ви е изпратила — каза Буба.
И двамата полицаи изглеждаха озадачени.
— Обадила ви се е, нали? — поколеба се увереността на Буба. — Току-що, след като се обадих на деветстотин и единайсет.
— Всъщност — почуди се какво да каже Бразил — да. Но откъде знаете, че ми се е обаждала?
Буба изглеждаше като осенен от Божието благоволение и се усмихна, въпреки болката от случилото се.
Уест тръгна към работилницата. Бразил я последва. Двамата застанаха на алеята и огледаха бъркотията. На формуляра, закрепен на папката му, Бразил записа месеца, деня, годината, името на жертвата и адреса, където е извършено престъплението.
— Какъв ужас! — каза Бразил.
— Неописуемо — съгласи се Буба.
— Имате ли представа кога е бил извършен обирът? — попита Уест.
— Някъде между осем часа снощи и седем и трийсет тази сутрин.
— Трябва да ми дадете домашния и служебния си телефон — продължи да пише Бразил.
Буба му ги каза.
— Прибрах се след работа и ето какво заварих — обясни Буба, почти разплакан. — Точно в този вид. Не съм пипал нищо. Не съм местил нищо, така че не съм сто процента сигурен какво липсва.
Опитното око на Уест огледа инструментите със собствени стендове — пресата за пробиване и барабанната ултразвукова вана, менгемето, шублера, ъглошлайфа, всевъзможните длета, бургии, комплекти специализирани инструменти, резачки за кабели, чукове, клещи, триони, рендета, дрелки. Имаше всевъзможни предпазни шлемове, каски, очила, предпазители за рязане и въобще повече инструменти, отколкото някой опитен майстор би използвал през целия си живот.
— Странно, че имате толкова много скъпи инструменти, а крадецът или крадците не са ги взели — отбеляза Уест.
— Предпочели са оръжията — каза Буба. — Знам, че те са взети.
Той посочи шкафа на стената със счупения катинар.
— Имате резачки за желязо? — попита Уест.
— „Тулсмит“, петдесет и четири сантиметрови.
— Още ли са тук? — попита Бразил.
— Оттук ги виждам — отвърна му Буба.
— Какъв беше катинарът на шкафа? — попита Уест.
— С обикновен секретен ключ.
— С подсилени халки ли беше?
Буба ги погледна, засрамен.
— Смятах да ги сменям — каза той.