Разбира се. Смоук не остана дълго там, защото когато навърши шестнадесет, вече не бе малолетен според законите на Северна Каролина и бе освободен. Досието му на малолетен престъпник бе закрито. Отпечатъците от пръстите му и полицейските му снимки бяха унищожени. Той вече нямаше минало. Родителите му сметнаха за разумен ход да се преместят в град, където полицията, чиито спомени не биха могли да се изтрият така лесно, не познава Смоук и не може повече да го тормози. Така че Смоук се премести в Ричмънд, Вирджиния, където бе и в момента. Тази сутрин той се чувстваше особено зъл и в настроение да създава проблеми.
— Имаме двайсет минути — каза той на Дивинити.
Тя се бе облегнала на рамото му, а той караше форд ескорта, който неговият баща му бе купил, когато Смоук си изкара шофьорска книжка от Вирджиния. Дивинити започна да го целува по брадата и да търка ръка между краката му, за да провери какво има предвид той.
— Имаме колкото си време искаме, скъпи — задиша в ухото му тя. — Майната му на училището! Майната му и на онзи дребосък, дето ще го взимаш!
— Имаме си план, забрави ли?
Той бе с маратонки, широк анцуг, кърпа на главата и тъмни очила. Проправи си път по тесните улички, на една пресечка разстояние от банка „Крестар“ на Патерсън авеню в Уест Енд, и забеляза малката тухлена къща на „Кенсингтън“, където нямаше нито спряна кола, нито оставен вестник, нито някакви други признаци на присъствие в дома. Спря на алеята пред вратата.
— Ако някой отвори, търсим Общинската гимназия — припомни й Смоук.
— Изгубени в космоса, нали, сладурче? — отвърна му Дивинити, като се надигна.
Тя натисна звънеца два пъти. В отговор последва само тишина. Смоук се настани на седалката до шофьора и Дивинити го закара обратно до банка „Крестар“. Небето бе ясно и съвсем бледо, движението ставаше все по-натоварено с началото на новата работна седмица, тъй като хората осъзнаваха, че им трябват пари в брой, за да платят паркинга и обяда си. Пред банкомата в момента нямаше никого и това беше добре. Смоук слезе от колата.
— Знаеш какво да правиш — каза той на Дивинити.
Тръгна към банката, а тя потегли с колата. Той се приближи до банкомата, до който можеше да се спира с кола, и застана така, че да не се вижда. Не след дълго млад мъж с хонда сивик спря пред банкомата. Смоук се зададе иззад ъгъла на банката. Вървеше съвсем бавно. Младият мъж бе зает да набира необходимите кодове и цифри на автомата и не забеляза как Смоук се приближава косо, така че да не влезе в обсега на охранителната камера.
Смоук беше толкова бърз, че обикновено жертвите му бяха прекалено шокирани, за да реагират. Той залепи латексова лента върху обектива на камерата и върху очите на мъжа. Заби дулото на своя „Глок“ в основата на гърба му.
— Не мърдай! — процеди тихо.
Мъжът не помръдна.
— Подай парите назад съвсееем бавно.
Мъжът го направи. Смоук се огледа. Друга кола завиваше откъм „Патерсън“ и идваше към банкомата. Смоук дръпна латексовата лента от камерата и изтича зад банката. Премина в спокойно бягане, сякаш е излязъл на джогинг, и зави по Либи авеню, после по „Кенсингтън“. Съвсем забави темпото си по алеята пред тухлената къща, където го чакаше Дивинити с ескорта.
— Колко гепи, скъпи? — попита тя, когато Смоук невъзмутимо се настани в колата.
— Двайсет, четиридесет, шейсет, осемдесет, сто — преброи той. — Хайде да се махаме оттук.
Джуди Хамър не можеше да повярва. Това бе едно от най-странните неща, които се бяха случвали през живота й. Двама бели расисти, наречени Буба и Смадж, се канеха да убият чернокожа жена на име Лорейн. Тя живееше до някакви стари помпи, където убийците щяха да паркират и да изчакат с изгасени двигатели и фарове. Бяха намесени и пари, навярно няколкостотин долара. Хамър крачеше нервно, а Попай я следваше по петите. Звънна телефонът.
— Госпожо началник Хамър? — Беше Уест.
— Вирджиния. Какво, за бога, беше това? — попита я Хамър. — Има ли начин да проследим откъде е било обаждането?
— Не — отвърна й Уест. — Не виждам как.
— Предполагам, че и двете сме чули едно и също.
— Още съм на клетъчния телефон — предупреди я Уест. — Не мисля, че трябва да го обсъждаме сега. Но звучеше като нещо, което трябва да приемем съвсем на сериозно.
— Напълно съм съгласна. Ще го обсъдим след представянето. Благодаря, Вирджиния. — Хамър се канеше да затвори.