Въпреки че Ърхарт бе родена в Ричмънд, тя бе прекарала по-голямата част от детството си във Виена, Австрия, където баща й, д-р Хауъл, изтъкнат музикален историк, години наред упорито бе работил над неофициална психологическа биография на нежния и чувствителен Моцарт и неговия страх от тромпети. По-късно семейството се преместило в Югославия, където д-р Хауъл бе изучавал подсъзнателното влияние на музиката върху династията Неманджич. Немският бе първи език на Лийла Ърхарт, следван от сърбохърватски и чак тогава английски. Тя не говореше добре нито един от тях, а използваше някаква странна смесица от трите езика, която би могла да бъде сравнена с буламач.
За момент Ърхарт остана неподвижна, като вкаменена при вида на статуята, с леко отворена от шока уста. Бе облечена в жълти дънки „Ескада“, широка жълта раирана блуза с „Е“ на джоба, черен колан с месингови пеперуди и обувки в тон с колана. Въпреки че Хамър обикновено се обличаше в „Ралф Лорън“ и „Дона Каран“, тя разпознаваше дизайнерските дрехи и се досети, че пеперудите са отпреди няколко сезона. Това я накара да изпита поне малко удовлетворение, макар и недостатъчно.
— Това ще прави бунт! — възкликна Ърхарт, като се приближи към статуята с фотоапарат „Канон“ в ръка. — Нищо като това не е случвало преди това.
— Не бих отишла толкова далеч в твърденията си — отбеляза Хамър. — Не толкова отдавна някой бе изрисувал и статуята на Робърт И. Лий.
— Това различно беше.
— Вярно, не бяха го превърнали в негър баскетболист — съгласи се Флинг. — Не казвам, че не биха опитали, но той е на кон, с меч в ръка, и то насред Монумент авеню, където човек неизбежно би забелязал, ако някой се навърта край статуята. Пък и не виждам как би могло да стане. Не могат да направят и статуята на Артър Аш на Монумент авеню, защото държи ракета, а всички други са на коне. Освен ако не играят поло.
— Искам да знам как правите по въпроса? — обърна се към Хамър Ърхарт, а в същия момент внезапен порив на вятъра размърда дърветата и развя знаменцата край статуята. — И къде са били полицаите ви, когато някой вандал има изява тук като Микеланджело в Сикстинска капела?
— Гробището е частна собственост — напомни й Флинг.
— Ако на моята частна собственост се извърши серийно убийство, това пак ли е… как му викахте? — попита възмутено Ърхарт.
— Не, ако сме сигурни, че става въпрос за сериен убиец — отвърна й Флинг.
— Истината е — намеси се Хамър, — че ние патрулираме край гробището.
— Още по-зле — озъби се Ърхарт. — Със сигурно сте били някъде на другаде снощи.
— Патрулната кола е много претоварена в този район, Лийла. Постоянно постъпват сигнали — обясни й Хамър. — Когато обажданията засягат живи хора, те очевидно имат приоритет.
— Сякаш не знам така! — запази възмутения си тон Ърхарт.
— Понякога е объркващо кое е под наш контрол и кое не — опита се да изясни пълното си объркване Флинг. — И, мисис Ърхарт, това, което исках да подчертая, е, че не трябва да приемате случилото се така надълбоко, защото може да е резултат от напълно случаен избор, продиктуван от отдалечеността на мястото.
— По-лесно е казва така — каза Ърхарт.
Хамър се чувстваше, сякаш говори с извънземни.
— Ами Боби Фийли? — надигна обвинителен глас Ърхарт.
— Работим много усилено в тази насока, Лийла — отвърна Хамър.
— Той играе с номер дванайсет — продължи да упорства тя. — Това трябва значи нещо.
— Разследваме това много сериозно — увери я Хамър, чието лично мнение беше, че обновена, статуята изглежда много по-добре.
— Сигурно има куп подготвени алибита и вие веднага сте го приели за наистина. — Ърхарт не се предаваше.
— Мисля, че снощи не се е чувствал добре и въобще не е излизал — обади се Флинг. — Има свидетели.
Хамър изгледа ядосано Флинг, който току-що бе разкрил поверителна информация, свързана със случая.
— Е, ще обсъдим това на моето събрание. И между другото наложи се да го преместим за седем сутринта, Джуди. — Ърхарт започна да прави снимки на статуята. — В заседателната зала на клуба. Ако не знаеш къде е, ще те попитат на вратата, когато си оставяш палтото.
— Малко е топло за палто — вметна Флинг.
През последния век предците на Лийла Хауъл Ърхарт бяха полагани за вечен покой във величествени семейни гробници и парцели, увековечавани с обелиски и урни, благословени от кръстове, охранявани от ангели от карарски мрамор или кучета от закалена стомана, а имената им бяха изписвани със сложни метални украси.