— А рисунка със спрей? — попита тя възмутено.
— Какво за него?
— Може ти отишъл и нарисувал екипа си с номер дванайсет върху мой прародител.
— Роднина сте на Джеф Дейвис?
Фийли изтича и стреля. Топката отскочи от таблото зад коша.
— Роднина съм на Уини — заяви Ърхарт.
— Като в Мечо Пух?
— Не, на Варина й викали Уини.
— Да не си е падала по меда?
— Държите вулгарно и грубо, мистър Фийлър.
— Фийли.
— Напълно ме възмущава, че хората от твое поколение не уважават нищо, което станало в минало. Истината е, че не е свършило, даже и да е започнало, преди вие да се родите. Както е очевидно, аз съм тук.
Фийли се намръщи.
— Защо не ме наберете отново, нещо връзката е много лоша.
— Не — отказа тя.
Той пъхна топката под мишница.
— Какво съм ви направил?
— И двамата знаем какво направил.
Той изпрати топката под ъгъл, но тя отново мина под мрежичката на коша.
— Съжалявам, но не съм правил нищо на статуята на мистър Дейвис, макар че, честно казано, крайно време бе някой да го постави на мястото му.
— Как смееш!
Фийли й отвърна с широка усмивка. Продължи да дриблира ту с едната си ръка, ту с другата, докато не улучи крака си.
— Съден за измяна, но така и не осъден. Първият и последен президент на Конфедерацията, ха! — Не успя в още един опит за наказателен удар. — Ако се замисли човек, ще го съжали. Ужасни железопътни линии, никаква флота, никакви фабрики за барут, нито корабостроителници, камо ли оръжия и всичко останало. Конгресмени, които се дърлят като кучета и котки. Лий се предава, без да вземе съгласието на Дейвис. — Фийли хукна след топката си. — Джеф Дейвис се озовава в пълна безизходица и свършва като застрахователен агент в Мемфис.
— Лъжа! — Ърхарт бе вбесена.
— Пълна истина, госпожо.
— Къде бил снощи? — попита тя безцеремонно.
— Точно тук, тренирах. — Изстрел от средата на игрището, който дори не близна коша. — Не съм ходил в гробището и всъщност никога не съм бил там.
Той пак хукна след топката и започна да я върти около средния си пръст.
— Правиш ми неприлични жестове ли? — не разбра Ърхарт.
Топката падна. Фийли опита отново. Подхвърли я зад гърба си и пак не уцели коша.
— По дяволите! — ядоса се той.
— Ти съвсем не даваш уважение — извика Ърхарт разгневено. — И може да си имаш алиби, дълго до небето, но то няма да ти спаси.
— Вижте, мисис Ърхарт. — Фийли пъхна топката под мишницата си. — Нямам нищо общо със статуята. Но със сигурност възнамерявам да отида да я видя.
Много хора в Ричмънд бяха решили същото. Клей Кичън никога не бе виждал такава дълга колона от коли, които не са дошли на погребение. Никога през двайсетте си години предана служба не бе наблюдавал подобно неуважително поведение.
Хората бяха весели и в приповдигнато настроение. Бяха отворили прозорците на колите си и се радваха на нетипично топлата пролет. Слушаха рокендрол, джаз и рап.
Кичън и Уест си проправяха път с камиона на Кичън и успяха да избегнат задръстването, като влязоха в гробището откъм Лий авеню. Уест погледна през прозореца си и замалко да изгуби полицейската си сдържаност. Едва не се изпусна да каже „ега ти работата“.
— Спрете тук — каза тя на Кичън. — Не искам хората да ме видят, че слизам от камиона ви.
Кичън я разбираше чудесно. Уест бе в цивилни дрехи и макар че не му обясни нищо, той бе прочел достатъчно книжки. Знаеше много добре какво става. Престъпниците често се връщаха на местопрестъплението, особено ако бяха пиромани, ако искаха да се извинят или ако са забравили да си вземат нещо за спомен. Кичън бе разговарял с полицаи, патрулиращи из гробището в по-ненатоварените дни. Бе чувал най-различни истории.
Спомняше си историята за мъжа, който наръгал жена си хиляда пъти и после спал с мъртвото й тяло дни наред, носел й закуска в леглото, гледал телевизия заедно с нея и й разказвал за доброто старо време. Разбира се, това не бе пример за връщане на местопрестъплението, тъй като мъжът изобщо не го е напускал, уточняваше Кичън. Знаеше със сигурност, че преди няколко години на Север една жена накълцала мъжа си с банциг и няколко дни по-късно се върнала, за да изгори парчетата в задния двор. Един съсед проявил оправдана подозрителност.