Тълпата напираше все по-близо до статуята и заплашваше всеки момент да се пъхне под ограждащата полицейска лента или дори да я разкъса. Ситуацията бе взривоопасна заради стотиците хора, желаещи да видят отблизо статуята. Много от тях бяха пили и вероятно продължаваха да пият.
— Три — обади се на повикването диспечерката Пати Пасман. — Десет-осемнайсет ли съобщавате?
Уест се опита да овладее раздразнителността си. От всички страни я бутаха. Освен това Пасман винаги питаше повторно за съобщеното от Уест, а сега има наглостта да се интересува дали ситуацията е спешна. Не, може да ми обърнеш внимание, когато намериш време — едва не й се сопна Уест. — Тъкмо дотогава ще са ме прегазили.
— Три, 10–10. В момента.
— Три, какво е точното ти 10-20?
— Точно до статуята съм — процеди Уест.
— Хей! Кое е това гадже с радиостанцията? — извика някакъв мъж.
— Тук си имаме и ченгета под прикритие!
— ФБР!
— ЦРУ!
— Ехооо!
— Искаш ли да ми вземеш отпечатъците, сладурче?
Мирисът на алкохол се усещаше все по-силно, телата се притискаха и ухилени лица се пулеха срещу Уест. Вече едва можеше да диша. Бутаха я, блъскаха я, смееха се от всички страни. Уест пак включи радиостанцията си и изведнъж забеляза малката синя рибка, нарисувана върху основата на статуята, точно под лявата маратонка на Джеферсън Дейвис. Някакво момче се промъкна зад полицайката и се престори, че посяга към пистолета й. Уест го вдигна във въздуха за колана и го подхвърли леко встрани като малка торба боклук. То се разсмя и избяга.
— Три, 10-18! — извика Уест, докато се взираше в рибката, а мислите й препускаха трескаво.
— До всички полицаи в района на Холивудското гробище, полицай се нуждае от подкрепа — съобщи спокойно Пасман.
— Отстъпете назад! — извика Уест на тълпата. — Отстъпете назад веднага!
Тя се допираше до полицейската лента, а подивялата тълпа продължаваше да напира напред.
Уест извади сълзотворен спрей и го размаха. Хората наоколо спряха, за да преценят обстановката.
— Какво ви е прихванало, по дяволите? — извика Уест. — Веднага отстъпете!
Тълпата се отдръпна леко, на лицата се изписа колебание, но юмруците оставаха свити, потта се стичаше по телата, а въздухът пулсираше от нажеженото насилие, готово да избухне.
— Някой ще ми обясни ли какво се опитвате да направите? — извика Уест отново.
Някакъв младеж с тениска „Томи Хилфигър“ и шапка с козирка, широк, провиснал панталон с един навит и един спуснат крачол заговори от името на тълпата.
— Никой не ни иска тук — обясни той. — Може и от вас да зависи, кой знае! После един ден се случва нещо такова и вие почвате да биете.
— Няма да има никакво биене — решително му отвърна Уест. — Как се казваш?
— Джеръм.
— Тези хора тук май те слушат, Джеръм.
— Не познавам никого, но май е така.
— Искам да ми помогнеш да ги накараме да се успокоят — каза Уест.
— Добре.
Джеръм се завъртя и погледна тълпата.
— СПРЕТЕ! — извика той. — ВСИЧКИ ВЕДНАГА СЕ ДРЪПНЕТЕ НАЗАД И ОСТАВЕТЕ МАЛКО МЯСТО ЗА ТАЗИ ДАМА!
Всички го послушаха.
— Сега слушайте! — Джеръм бързо навлезе в новата си роля. — Работата е, че искате да видите какво е тук, нали?
— Давай! — викна една жена.
— Мислите ли, че ни искат тук?
— Не, мамка му! — отвърнаха му в хор.
— Мислите ли, че някой иска да идваме тук?
— Неее! — отвърна тълпата.
— Мислите-да-идете-до Холивуд-там-никой-няма-да-ни-пусне-в шибаното-гробище-с тревата… — започна да нарежда в рап ритъм Джеръм.
— Никога!
— Памет-никът-като-памет-ник-ми-казват-колко-пъти-трябва-да-отида-да го-видя-да го-пипна-да-го шитна-щото-всичко-се-продава-квото-и да-правиме-момчетата-ще-идат-в-Холивуд.
— И-МАЦКИТЕ-ВЪВ-ХОЛИВУД!
— Мацките-и-пичове-всички-в Холивуд — поправи се Джеръм.
— Никъв-шанс-във-Холивуд — отвърна с рап тълпата.
— Благодаря, Джеръм — каза Уест.
— Никъв-шанс-във-Холивуд! — Тълпата вече нямаше спиране.
— Джеръм, достатъчно!
— Кажете го пак, братя! — Джеръм се въртеше и танцуваше, като размахваше ръце.