— Викайте ми Боби.
— Боби, имаш ли някаква представа защо някой ще изрисува статуята да изглежда като теб? — попита Бразил. — Ако приемем, че не е твое дело.
— Не е. — Фийли правеше фалшиви пасове. — И въпреки че е много ласкателно да си мисля, че в историческо бяло гробище има статуя, изобразяваща мен, не мисля, че всъщност нещата са точно такива. Аз съм доста посредствен баскетболист и надали ставам за нечий кумир.
— А как си влязъл в отбора? — попита Бразил, като видя как Фийли пропусна още един кош.
— По-рано играех доста по-добре — обясни Фийли. — В гимназията бях истински звяр на игрището, така получих предложения от един куп университети и избрах Ричмънд. Пристигнах тук и всичко тръгна наопаки. Казвам ти, човече, започнах да се тревожа, че имам лупус, мускулна дистрофия или Паркинсон.
Фийли седна на баскетболната топка и подпря брадичката си с ръка, очевидно потиснат от тези разсъждения.
— Никаква полза, че нося екипа на Туистър Гардънър — продължи Фийли съкрушено. — Даже се чудя дали и това не влияе. Може би така се психясвам, защото всички гледат номера ми и си спомнят за него.
— Аз не съм от Ричмънд — седна до него Бразил. — А и повече се интересувам от тенис.
— Ами чуй това: Туистър беше най-добрият играч, който този университет някога е имал. Без съмнение сега щеше да играе в „Чикаго Булс“, ако не го бяха претрепали.
— Какво е станало? — попита Бразил, а нещо започна да се оформя смътно в съзнанието му.
— Катастрофа. Някакъв тъп пиян шофьор излязъл от платното си. Миналият август, точно преди да започне втори курс.
Бразил изпита истинска болка от чутото. Почувства гняв заради това как един такъв необикновен талант може да бъде унищожен само за секунди от някой, който решил да изпие няколко бири повече.
— Поне съм го виждал как играе. Може да се каже, че той бе моят кумир. — Фийли стана и протегна дългото си двуметрово тяло.
— Не е лесно да носиш екипа на кумира си — отбеляза Бразил и също се изправи.
Фийли сви рамене.
— Така е, ако искаш да си от големите.
— Може би трябва да поискаш да ти дадат друг номер — предложи Бразил.
Фийли го изгледа, недоумяващ. Лицето му се напрегна, а очите му блеснаха, ядосани.
— Какво каза? — попита той.
— Може би трябва да оставиш някой друг да вземе този номер — повтори Бразил.
Фийли примигна гневно, а челюстта му се стегна:
— В никакъв случай.
— Просто ти предлагам. Не разбирам защо искаш да го запазиш, щом ти действа потискащо. Просто го смени и може играта да ти потръгне.
— Никога!
— Просто го направи!
— Майната ти!
— Това ми се струва разумно — продължи Бразил.
— Никога не бих го направил!
— Защо не?
— Защото никой няма да го цени толкова, колкото го ценя аз.
— Откъде знаеш?
Фийли хвърли топката с всичка сила и тя влетя в коша, без дори да докосне обръча.
— Защото никой няма да уважава Туистър, да говори за него и да се възхищава от играта му така, както мен.
Фийли изтича бързо към топката, дриблира с дясната и после с лявата си ръка, подскочи и заби нов кош.
— И ще ти кажа още нещо. Никой няма да види тази фланелка мръсна или захвърлена в някой ъгъл. — Хвърли топката назад през главата си и отново уцели, а обръчът затрептя от удара. — Някой разглезен малък лигльо да дойде тук и да носи номера на Туистър, как ли пък не!
Той грабна топката, подскочи, заби нов кош, хвана я, сборичка се с някакъв въображаем противник, подлъга го и се измъкна, скочи с два крака и отново заби кош.
— Туистър има ли някакви роднини? — попита Бразил.
— Спомням СИ, че като имахме домакински мачове, идваше с някакво момче. Туистър винаги го слагаше да седне точно зад скамейката на отбора — отвърна Фийли, без да спира да стреля към коша. — Бях останал с впечатление, че това е по-малкият му брат.
Руби Синк бе дошла отново. Шумът от въздушните чукове и пневматични инструменти бе непоносим, а някой разбиваше с хилти гранит от Южна Джорджия. Ултразвуковата вана също работеше, а един кран бе вдигнал седемстотин и петдесет килограмов паметник, който бе нащърбен и позеленял от мъха.
Белият върмонтски мрамор бе много труден за обработка и вече не се използваше, а Флойд Ръмбъл бе претрупан от работа. Чувстваше се и пренапрегнат. Това бе един от онези дни, в които всичко се изсипваше на главата му. Гърбът го болеше, а синът му не можеше да мръдне от бюрото в офиса, защото секретарката бе в отпуска.