После се появи полковник Бейли, който страдаше от Алцхаймер и идваше за четвърти път тази седмица, за да поръча да бъде погребан с униформата си, а на паметника от сив мрамор да има гравиран някакъв патриотичен надпис. Всеки път Ръмбъл попълваше нов формуляр за поръчка, защото последното нещо, което би направил, бе да унижи някого.
Ръмбъл взе резеца и отново се захвана с изрязването на едно листо върху черен мрамор, мислейки за брокера Бен Нийтън, който бе починал внезапно от сърдечен удар, и за жена му, която бе прекалено съкрушена от скръб, за да избере сама надгробния паметник.
Затова Ръмбъл й бе предложил елегантния черен камък с довода, че мистър Нийтън винаги бе карал лъскави черни линкълни и винаги се бе обличал в тъмни костюми. Надписът: „Отиде си, но е в сърцата ни“, бе изписан върху гумена подложка, която се поставяше върху камъка. Ултразвуковата вана бе изрязала буквите за няколко минути, но Рамбъл винаги изработваше декоративните детайли — като клонки и цветя — на ръка.
Често опечалените, шокирани от загубата роднини молеха Ръмбъл да избере подходящ паметник и всички детайли. Впускаха се в разкази за живота на починалия, за това какви били последните му думи, какво е ял или облякъл в последния ден от живота си, какво смятал да направи на следващия ден. Винаги имаше нещо дребно, което бе останало несвършено, и то тормозеше най-близките.
Ръмбъл слушаше безкрайни подробности за това как съпругът не излязъл да вземе вестника, както правел обичайно, а съпругата му в момента приготвяла закуската и сандвичите за училище, като подвиквала на децата да побързат, за да не изтърват училищния автобус. Не успяла да му направи яйцата, както ги обича, нито могла да го попита какво иска за вечеря и в колко часа ще се прибере.
Руби Синк отдавна бе изчерпала търпението на Ръмбъл. Тя избираше надгробния си паметник още откакто сестра й бе починала преди единайсет години и бе типично за госпожица Синк да намине веднъж месечно, за да види върху какви нови неща работи Рамбъл. Първо си бе избрала ангел, после дърво, после обикновен надгробен камък от африкански гранит с украса от лилии, после се бе насочила към различните видове мрамор, но ги отхвърляше един по един като жена, която рови из дрешника си и се колебае коя рокля да облече. Първо искаше езерно зелено, после дъга, после бяло с тюркоазени нишки, халцедон, планинско червено и така нататък.
Бизнесът на Ръмбъл бе семеен от три поколения. Досега се бе справял с най-различни клиенти, но бе спрял да попълва поръчките на госпожица Синк още след третия път, когато бе променила избора си.
— Добър ден, Флойд — появи се госпожица Синк и го поздрави достатъчно високо, за да надвика гърма и стърженето на машините, шума на ултразвуковата вана, бръмченето на вентилаторите и грохота на компресорите.
— Сигурно е така — каза той.
— Не знам как понасяш този прахоляк тук. — Тя винаги повтаряше това.
— Всъщност той е полезен — отговаряше винаги и той. — Използват същата съставка в пастите за зъби. Все едно по цял ден си мия зъбите. Някога да сте виждали някой Ръмбъл с лоши зъби?
Той отчасти подхващаше тази тема, за да отвлече вниманието на госпожица Синк. Понякога успяваше. Днес обаче не се получи.
— Сигурно си чул. — Тя се премести по-близо, сякаш да му довери нещо тайно.
Седемстотин и петдесет килограмовият паметник висеше опасно във въздуха и Ръмбъл си мислеше колко трудно ще бъде възстановяването. Всички тези копия на старите майстори изискваха изцяло ръчна обработка, а нямаше как да започне работата по него, докато госпожица Синк бе и на километър от офиса му. Вероятно най-после окончателно се е спряла на нещо. Сигурно бе решила без капчица съмнение, че иска мек бял върмонтски мрамор, изваян ръчно.
Рамбъл започна да оглежда таблите с образците на различни надписи, за да си приготви необходимия му надпис в стил иврит върху бял мрамор сиера, а хората му продължиха внимателно да снижават повредения паметник към платформата.
— Нали си чул какво са направили на Джеферсън Дейвис? — попита го госпожица Синк.
— Чух нещо по въпроса.
Ръмбъл започна да подрежда образците. За да са прозрачни, трябваше да се пластмасови, но така постоянно се чупеха.
— Както знаеш, Флойд, аз съм в управителния съвет.