По-рано Буба би споделил тази теория със Смадж, но това време си бе отишло безвъзвратно. Той погледна приятеля си и изпита огорчение. Когато минаваха покрай Параклиса на младия Исус в Пражката църква. Буба съвсем не изпита желание да подложи и другата си буза. После подминаха и Погребалния дом „Първайанс“ и Буба бе налегнат от мрачни мисли за издръжливостта на Смадж. Навлязоха в Саутхамптън и Буба се замисли, че всъщност Смадж го бе използвал от момента, в който бяха станали приятели.
Точно след езерата бе ресторантът „При Лорейн“, който предлагаше „Бързо и любезно обслужване“, а неоновият знак отпред рекламираше „ПЪР ЕНИ СКА Д РА И ОМ З 13.25“ и една мигаща стрелка сочеше към малката кремава постройка с червени первази. Паркингът на ресторанта по-рано бе използван като бензиностанция за камиони и все още имаше купища чакъл и останки от островчетата, където бяха стояли колонките за бензин и дизел. Точно зад сградата минаваше железопътната линия и когато Буба и Смадж паркираха и тръгнаха към заведението, се чу как по релсите загърмя влакът от Норфолк.
„При Лорейн“ бе любимо място на ловците. В периода, когато стрелбата бе забранена, посетителите намаляваха, но Мъртъл, касиерката, нямаше нищо против това. Тя смяташе, че ловът е имал смисъл в миналото, когато са плащали по двайсет долара за убито животно. Когато цената бе паднала до осем долара, вече не си струваше труда. Каквото и да убиеха ловците, обикновено го оставяха в горите.
Мъртъл винаги се радваше да види Смадж и Буба. Те ловуваха заради удоволствието да пораздвижат кучетата си. Убиваха само ако трябваше да насърчат кучетата отново да се втурнат напред и да ги заблудят, че ако успеят да заклещят животното, стопаните им ще го убият. Мъртъл не помнеше колко пъти ловците се бяха появявали в заведението с камуфлажни дрехи, изпръскани с кръв. Мъжете пушеха и дъвчеха тютюн. Поръчваха си кани горещо кафе, пържени скариди и раци „колкото можеш да изядеш“, големи плата и месно руло.
Масите бяха с пластмасово покритие и с нарисувани бинго номера. Буба и Смадж си избраха Б4, на която стоеше веселият надпис: „Върнете се съвсем скоро“. Буба веднага затършува в малката плетена кошничка с комбиниран сос, сос Уорчестър, табаско, захар и пакетчета желе, за да провери дали няма някоя останала вафличка. Вентилаторът на тавана се въртеше бавно. Смадж и Буба погледнаха специалитетите на деня, изложени точно до една табела, на която пишеше: „Запазваме си правото да откажем обслужване“.
— Хайде да извадим всичко на масата, Буба — каза Смадж и свали шапката си. — Колко носиш?
— Колко искаш? — Буба се постара да звучи нахакано и уверено, но вътрешно трепереше.
— Петстотин. — Смоук наблюдаваше внимателно реакцията на Буба.
— Вдигам на хиляда — заяви той.
— Носиш ли ги, приятелче, или само на теория?
— В джоба ми са.
Смадж поклати глава.
— Тази твоя кучка я бива да преследва пилета и кози. Видяла е истински ракун само на картинка. Не може да плува както трябва, само лае, и то ако не се мотае в краката ти. Хафшелф не си струва и оловото, с което да я гръмнеш, Буба.
— Ще видим — каза Буба, а в този момент се появи Мъртъл с тефтерче в ръка.
— Момчета, решихте ли вече?
— Чай с лед, пържени скариди и раци — поръча Буба.
— Една порция или „колкото-можеш-да-изядеш“?
— Колкото мога.
Мъртъл се засмя.
— А Смадж?
— Същото.
— Вие, момчета, не създавате никакви проблеми — усмихна им се тя, изчисти няколко трохи от масата им и тръгна към кухнята.
— Накъде тръгваме? — попита Буба.
— Ще започнем от кръстовището на 620 и 40 ей там, отсреща — посочи Смадж. — После наляво и навътре. Има само черни пътища, гори и потоци. Проверих как е при мочурищата, но ти не би искал да ходиш там точно сега. През деня става доста топло и вече е пълно със змии. Вечер, като захладнее, и човек ги настъпва като паднали клонки.
Буба трудно си поемаше дъх.
— Добре ли си, приятел? — попита Смадж.
— Алергията. Забравих да си взема хапчетата.
— Там, където ще отидем, навярно няма да има толкова много змии — продължи Смадж. — А ако видим змия, просто ще я отминаваме. Те се плашат от хората повече, отколкото ние от тях.
— Кой го казва? — не се сдържа Буба. — Да не би някоя змия да го е обяснила? Все едно да се казва, че кучетата имат усещане за време. Някой да е питал Хафшелф дали това е вярно? Слушал съм истории за змии, които се пъхали в крачолите на панталона. Да не би да го правят от страх?