Бразил почука отново, но никой не отвори. Нощта бе тъмна, нямаше луна. В къщата не се чуваше никакъв шум и на алеята нямаше спряна кола.
— Има ли някой тук? — почука силно на вратата Бразил.
Уест покриваше задната врата и след няколко минути тишина дойде отпред.
— Той знае, че го търсим — каза Уест и прибра деветмилиметровия си „Зиг“ в кобура на рамото си.
— Може би. Но не можем да сме сигурни дали се е досетил, че знаем кой е брат му.
Двамата вървяха заедно към необозначената служебна кола. Бразил светна с фенерчето си, за да види цифрите, изписани на пейджъра. Извади телефона си и набра номера. Мис Синк отговори веднага.
— Анди?
— Здравей! — каза Бразил подчертано мило, като си мислеше за картичката от цветарския магазин в антрето на Уест.
— Ще затворим временно гробището — каза му мис Синк.
Уест отключваше вратата си прекалено бавно. Бразил бе сигурен, че тя иска да разбере с кого говори той.
— Мисля, че идеята е добра.
— Ще трябва статуята да се премести в работилницата, което не е лесна задача, като се има предвид колко тежи. Така че, докато не я изнесем от гробището, управителният съвет реши да забрани достъпа за всички, освен за погребения, разбира се.
— В колко часа? — попита Бразил с приглушен глас.
— Какво? — попита мис Синк. — Почти не те чувам.
— Сега ли?
— О! — Мис Синк звучеше объркана. — Питаш дали сега гробището е затворено?
— Да.
— Разбира се. Обичаш ли печени зеленчуци?
— Дразниш ме — прошепна Бразил, а Уест рязко отвори вратата си.
— Моля? Не, не праз, други зеленчуци, каквито се слагат обикновено. Е, може би младите хора не си падат по такива старомодни ястия. Нито по пържено пиле.
— О, обожавам го! — каза Бразил, като заобиколи колата и се качи.
— Знаеш ли каква е тайната? — Настроението на мис Синк се бе подобрило значително.
— Чакай да отгатна. Мед.
Уест рязко потегли, като форсира двигателя.
— Точно така! — възкликна мис Синк. — Как позна?
— Опитвал съм и друг път. Нямам търпение да го пробвам пак.
— Ето, това е приказка — зарадва се мис Синк. — Ще ти се обадя допълнително да се уговорим конкретно.
— Разбира се. Трябва да свършвам.
Уест караше, все едно мрази колата и е решила да я накаже.
— Аз поне не провеждам лични разговори в работно време! — възкликна тя.
Бразил замълча. Взираше се през прозореца си. Пое си дълбоко дъх и въздъхна. Хвърли един поглед към Уест, изпълнен едновременно с еуфория и пронизваща болка. Тя ревнуваше. Сигурно още изпитваше нещо към него. Той не можеше да понесе мисълта, че й причинява болка. Едва не й каза истината за мис Синк. Но после си спомни за картичката от цветарския магазин и си каза: В никакъв случай.
Буба не бе в добро настроение, докато Смадж караше в мрака и колата се тресеше от неравния път. Имаше звезди, но светлината им бе съвсем мъждива. Буба се упрекваше, че изобщо е тръгнал. Чувстваше се ужасно. Усещаше, че му се гади.
— Още не сме уговорили правилата — заяви Смадж весело.
— Мисля, че се разбрахме да са както винаги — отвърна Буба потиснато.
— Не, мисля, че трябва да добавим клауза за декласиране — предложи Смадж. — След като залагаме толкова много и е състезание само между нас двамата.
— Не разбирам — каза Буба, а подозренията му се усилиха.
— Да кажем, ако Хафшелф, както винаги, започне да лае през две-три дървета от това, на което е ракунът. А той винаги прави така. Може да решиш, че е по-добре да сложим край, отколкото да стоим в гората цяла нощ. Същото се отнася и за мен.
— Значи ако аз се декласирам, ти печелиш хиляда долара, и обратно. Ако и двамата не открием нищо, никой не печели — обобщи Буба.
— Точно така, приятелю. Ще търсим сто и двайсет минути с по пет минути почивка между частите, с обичайните правила.
Когато Смадж най-после паркира камиона на някакъв черен път, Буба изобщо не можеше да се ориентира къде се намират. Смадж слезе, но остави фаровете да светят, за да се огледат наоколо. Двамата седнаха, обуха ботушите си и облякоха якетата.
— Забравих джобното си ножче в колата — измърмори Буба.
Той се качи обратно на седалката си, далеч от погледа на Смадж, и бръкна в раницата си за перлите, които бе приготвил. Напъха ги в джоба си. Взе и колта си анаконда 44-и калибър. Не смяташе, че това е подходящо оръжие за дадената ситуация, но не му бе останало нищо друго. Всичко останало бе откраднато. Пъхна огромния револвер в колана с найлонов кобур марка „Бианки“, така че якето му да го скрива напълно.