Пиджън извади нова, полуизпушена цигара от джоба си и докато я палеше, Уийд видя обезобразената му ръка. Бяха му останали само палец и част от показалеца.
— Ти от какво бягаш? — попита Пиджън.
— Кой казва, че бягам?
— Аз.
— И какво?
— Ченгетата ли те търсят за нещо? Хайде, момче! Не се срамувай. И мен са ме търсили един-два пъти.
— И какво, ако ме търсят?
— Пфу! — Пиджън изпусна дима от цигарата. — Някой със сигурност те търси. Обзалагам се, че е някое друго момче. Може да си му откраднал дрогата или нещо такова.
— Не съм! Дори не съм виждал наркотици! Той е бесен, защото не направих каквото ми каза!
— Колко бесен? Толкова, че да ти направи нещо ли?
Очите на Уийд се напълниха със сълзи. Той бързо ги избърса, надявайки се Пиджън да не е забелязал.
— Аха, някое от онези истински зли момчета. Не им мига окото човек да застрелят — продължи Пиджън. — По-рано нямаше такива деца. А сега даже се измъкват безнаказани в повечето случаи.
Гневът на Уийд се разгоря като фаса в устата на Пиджън, който го захвърли с разочарован вид.
— Тези момчета са по-лоши и от онези във Виетнам. Целите опасани с бомби. Здрасти! Радвам се да се запознаем. БУМ! ТРЯС! — не спираше Пиджън. — Но там поне си имаха причина. Не беше на майтап, със сигурност.
— Той вече ме нарани няколко пъти — изплака Уийд. — Принуди ме да стана член на бандата му, насила ми направи татуировка на пръста и сега заради него не мога да ходя на училище, изпускам часовете по рисуване и последните репетиции на оркестъра точно преди парада! Освен това знае къде живея и ако отида някъде, ще ме открие и ще ми пръсне главата. По-лош е от дявола!
— Май ти остава само една възможност — обмисляше ситуацията Пиджън. — Каза, че те търсят ченгетата?
— Може би.
— Какво си направил?
— Изрисувах една статуя в гробището.
— Остави ги да те хванат.
Уийд бе шокиран:
— Защо да го нравя?
— Защото ще те арестуват и така дяволът няма да може да те пипне.
— Не искам да ме пратят в затвора!
— Ще те пратят в пансион за непълнолетни, което не е точно затвор. Дават ти дрехи, хранят те три пъти дневно, имаш си собствена малка стаичка, можеш да играеш баскетбол, да гледаш телевизия, да ходиш на училище. Трябва ти доктор, психиатър — осигуряват ти ги. Не е зле, а? Трябва да чуеш хлапетата на улицата. За тях това е като ваканция. Малките копелета! И мен ме е страх от тези хлапетии. Били са ме, ограбвали са ме, ръгали са ме с нож, ритали са ме в топките. Веднъж дори ме подпалиха за майтап. И какво им направиха? Пратиха ги на шибаната ваканция за две-три седмици. После се връщат най-спокойно, весели, доволни, с джобове, тъпкани с пачки.
— Не искам никаква ваканция.
— Искаш да умреш ли?
— Не. Не, Пиджън, не искам.
— Тогава по-добре да те приберат някъде, преди дяволът да те е пипнал. Може докато излезеш, и той да си е намерил майстора. Хора като него не доживяват до старост.
На три пресечки на юг, по улица „Спринг“, Бразил и Уест инспектираха част от оградата, заобикаляща мястото, където бяха намерили вечен покой президенти, губернатори, герои от Гражданската война, видни ричмъндски фамилии, а в по-нови времена — и най-различни граждани, които пожелаваха да бъдат погребани там, независимо от факта, че всички парцели с изглед към реката са заети.
Ранната сутрешна светлина все още се бореше с хладните пръсти на сенките в тази част на Холивудското гробище, където равният участък свършваше и започваха храсталаците, отделящи гробището от реката. Уест и Бразил откриха дупка в оградата, която бе достатъчно голяма, за да може средно едър човек да се промъкне оттам. Но веригите бяха прекалено ръждясали и очевидно не бяха използвани от месеци, а може би и от години.
— Не е минал оттук — реши Бразил и се огледа.
Уест се раздразни от това заключение, най-вече защото не го бе направила тя.
— Не знаех, че си детектив. Мислех те за пресаташе.
— Не съм пресаташе.
— Добре де, връзки с обществеността, репортер, писател.
Бразил се сети, че съвсем скоро трябва да предаде следващата си статия за вестника, а още дори не я бе започнал. Не можеше да направи нищо и за страницата с новините в интернет сайта, защото компютърната система все още си стоеше като замръзнала на картата с рибките. Не бе отделил нито минута и на наръчника за работа с компютърната система, в написването, на който трябваше да участва, сякаш изобщо имаше смисъл от такъв сега.