— Искам да кажа, че той със сигурност би могъл да влезе съвсем лесно — каза Уест.
Бразил се пъхна през дупката, внимавайки да не закачи униформата си и да не се пореже.
— Права си. Идваш ли?
— Не. Това си бе твое предчувствие. Не мое. Аз самата не мисля, че той ще се върне на местопрестъплението, както се изрази ти. Защо си толкова сигурен?
— Защото е направил нещо съвсем лично и емоционално — отвърна Бразил. — Мисля, че няма да устои на изкушението да зърне отново творението си. За него това не е статуята на Джеф Дейвис. Това е паметник на Туистър. Кой знае какво преминава през главата на Уийд и аз смятам да го открия, преди Щуките да са го пипнали.
— Може вече да са го открили.
Бразил обмисли тази вероятност, докато се навеждаше над надгробните камъни и ги оглеждаше. Надписите им бяха толкова стари, че вече бяха неразгадаеми. Дървета, засадени отпреди Гражданската война, хвърляха дълбоки сенки, а листата им шумоляха при всеки полъх на вятъра.
— Слушай, Вирджиния, смятам известно време да се помотая тук — каза Бразил. — Ще се обадя по радиото някой да дойде да ме вземе, когато съм готов.
Тя се поколеба. Бразил усети, че тя се притеснява да не чуе, че той няма нищо против тя да го остави сам и да си тръгне.
— Е, както и да е — поколеба се отново Уест, после продължи намусено: — Исках само да кажа — дали си даваш сметка с какви проблеми се занимават в този шибан град? И колко пари ще изхарчат заради проклетото гробище.
— Всъщност — каза Бразил, който задълбочено бе проучил Ричмънд и околностите му — Холивудското гробище е нетърговска корпорация, собственост на притежателите на парцелите, не на града.
— Хм! — изсумтя Уест, докато се отдалечаваше. — На кого ли му пука.
На Лийла Ърхарт й пукаше. Това бе осмият й мандат като председател на Управителния съвет на Холивудското гробище, което всъщност й отнемаше съвсем малко време. Повечето от притежателите на парцелите бяха вече мъртви, на годишното събрание на управителния съвет обикновено идваха малцина, не се правеха почти никакви предложения или оплаквания.
На събранията Ърхарт никога не се нуждаеше от чужда помощ. Не й трябваха мненията и предложенията на другите. Изцяло нейна идея бе да се забранят пикниците, закуските, алкохолните питиета, велосипедите, джогингът, мотоциклетите, скейтбордовете, ролерите, колите с ремаркета и радиокасетофоните на територията на гробището. Ърхарт бе страстно отдадена на гробището и неговата значимост като туристическа атракция и място, увековечаващо загиналите, но съвсем не забравени герои, особено тези, за които Ърхарт твърдеше, че са й роднини.
— Това много повече от вандалин — обяви Ърхарт в частната заседателна зала на клуба, където бе свикала заседанието, а после бе променила началния му час. — Това фронт за нашите из общи права, за тяхната свобода и щастие, за самата ни цивилизация. Тези вандали, тези непокойващи се, хладнокръвно малолетни престъпници, които се наричат Щуки, са изосквернили всички, седящи в този зала.
Това не включваше началничката на полицията Джуди Хамър, тъй като бе родом от Арканзас. Тя изтича през входа и нагоре по старите тухлени сгънала на този исторически клуб на аристокрацията, където жените не бяха допускани за членове, а само като гости на мъжете или приятелите си и като такива бяха добре дошли навсякъде, с изключение на Викторианския бар, мъжкия грил ресторант, плувния басейн, физкултурния салон, сауната, кортовете за скуош и тенис и читалните.
Тези ограничения особено не притесняваха отдадените в служба на обществото жени, които бяха постоянно заети да сформират нови и нови комитети, да организират балове на дебютантките и благотворителни търгове за вино, осигуряващи средства за изкуството, да мислят за ваканции, бижута и други луксозни вещи, да посещават сватбени тържества, изложби на цветя, обеди с Вирджинската федерация на градинските клубове, с Дъщерите на американската революция, с Дъщерите на Конфедерацията, с Младшата лига и, разбира се, с първите семейства на Вирджиния и с жените на конгресмените.