— Все още не мога да проумея как си могъл да направиш нещо толкова подло — повтаряше той на Смадж отново и отново.
Смадж бе прекалено изтощен и неориентиран, за да отговори.
— Можех да получа удар. Просто имаш късмет, че не съм някой злобар.
Стигнаха нов поток, този път съвсем малък и тесен, но Хафшелф не пожела да го прескочи.
— Писна ми — заяви Буба на кучетата. — Не мога да ви влача нито стъпка повече. — Освободи ги от каишките им. — Оправяйте се сами.
Трийбъстър се изстреля моментално, запромъква се между храстите и започна да лае три пъти, че е открил ракун, но никой не му обърна внимание. Хафшелф тръгна наляво. Тя спираше на всеки няколко крачки и се обръщаше към Буба, гледайки го сериозно и загрижено.
— Какво има? — попита я Буба.
Хафшелф изтича няколко метра напред, после пак се обърна към Буба.
— Трябва да те следваме ли? — попита я Буба.
Хафшелф излая. Буба и Смадж я следваха още четирийсет и пет минути, докато Трийбъстър продължи да гони ракуни и да се чуди защо никой не обръща внимание на лая му. Вече се усещаше утринната роса, цареше пълна тишина, слънчевите лъчи започваха да пробиват покривалото на листата. Като по чудо изведнъж се озоваха на една полянка, точно срещу камиона на Смадж, спрян на черния път.
За Пиджън бе важно да излезе от скривалището си преди изгрев, когато движението става прекалено натоварено, и още по-важно — когато изпразват кофите за боклук зад ресторантите, отварящи доста по-късно.
Пиджън често откриваше неочаквани съкровища — пари, бижута и чантички, които пийналите хора изпускаха по пътя към колите си. Веднъж бе открил ръчен часовник „Ролекс“ и в заложната къща получи толкова пари за него, че после преживя добре с тях няколко месеца. Бе намирал много мобилни телефони, калкулатори, пейджъри, дори и няколко пистолета.
— Можеш да останеш тук, ако искаш! — каза Пиджън на Уийд.
Уийд седеше на одеялото и не знаеше какво да прави. На дневна светлина заплахата изглеждаше още по-ужасна, може би защото бе по-трудно да се скрие, когато слънцето свети ярко.
— Трябва да има места, където дяволът не би отишъл — каза Пиджън.
Уийд се замисли.
— Предполагам, че не би отишъл в гробището — реши той.
Пиджън измисли нещо:
— Я кажи, хората не оставят ли разни хубави неща по гробовете? Любимата храна на покойника, любимото му уиски, вино, пури, както са правели едно време в пирамидите?
— Когато бях там, бе съвсем тъмно, не видях нищо, освен малките флагчета, дето ги слагат навсякъде. Не е много голямо гробище.
Светът вече не бе достатъчно голям, за да побере автомобилния поток и това бе добре за полицай Отис Роуд. Беше почти седем и половина и движението бе много натоварено.
Скоро по улиците и магистралите щеше да има хиляди коли, превозващи собствениците си към работните им места. Хората пътуваха сами в колите си и не се интересуваха от изтъняването на озонния слой, а ревниво бранеха правото си да тръгнат и да се върнат, когато и както им е удобно, карайки колата, която могат да си позволят, и движейки се по собствено разписание.
Отис Роуд караше полицейската кола. Запали си „Карлтън“ ментол и постоянно местеше поглед между огледалото за обратно виждане и светофара, който всеки момент щеше да светне червено. Мъжът с червеното камаро в съседното платно се опитваше да изпревари светофара. Успя. Роуд се разочарова.
Той бе висок, кокалест, леко кривоглед и наближаващ шейсетте. Когато бе юноша и още живееше на южния бряг на реката, често си мечтаеше да стане дисководещ по радиото или дори певец.
От това нищо не се бе получило и след гимназията той кандидатства в ричмъндската полиция. През първата седмица в академията Роуд научи как да борави с полицейските честоти и обхвати, как точно да използва радиостанцията, какви са процедурите за предаване на поверителна информация, кодовете, фонетичната азбука и най-важното: десетте основни сигнала.