Когато най-после го пуснаха по улиците на града, той бе неуморим, старателен, всеотдаен и вездесъщ. Не спираше да се обажда по радиостанцията. Носеше се по радиовълните като дисководещ, какъвто така и не бе станал, а ченгетата, диспечерите и операторите на 911 много бързо намразиха и отличителния му номер, и отекващия му глас.
Дразнеха се и се подиграваха на навика му да прекъсва връзката между полицаи, които вече водеха някакъв разговор, и да обсебва изцяло комуникационната система. Започнаха да му викат Роуд Шопара или Говорещата кутия и всички искрено се надяваха началниците да го преместят от пътен патрул в някой от канцеларските отдели, например в склада за съхранение на веществени доказателства, на някое гише информация в отдела по поддръжката или на паркинга за конфискувани и прибрани от паяка коли.
Но шефовете преди Хамър много държаха квотите за полицаи от различните раси да бъдат стриктно спазвани, а и Роуд така всеотдайно преследваше гражданите, които нарушаваха ограниченията на скоростта, движеха се в забранени улици, преминаваха на червено, правеха обратни завои на непозволени места, караха след употреба на алкохол или пренебрегваха сирената и сигналите на Роуд.
Времето минаваше, зрелостта отвеждаше Отис Роуд на нови кръстопътища в живота му и той осъзна, че по-важна от борбата му с нарушенията на правилника за движение с битката срещу една бързо разрастваща се болест, която постепенно се превръщаше в епидемията на съвременната епоха. Местата за паркиране все повече и повече не достигаха.
Роуд започна да наказва тези, които оставяха колите си по-дълго от времето, за което си бяха платили на автоматите за отчитане по улиците, или паркираха на непозволени места, на тревни площи, алеи и тротоари, които не бяха тяхна собственост, пред църкви и магазини, които не посещаваха, или на алеи за велосипедисти. Той започна да си носи кочана с глоби за неправилно паркиране и когато не бе на работа, особено след като градът ремонтира автоматите за таксуване на паркирането.
Роуд изтръска цигарата си и хвана микрофона. Точно след шест минути и четиридесет секунди щеше да стане осем и четирийсет сутринта и времето за паркиране, за което бе платила диспечерката Пати Пасман, щеше да изтече.
Вероятно Смадж бе получил леко сътресение, но отказа да бъде откаран в болницата. Буба не му позволи да шофира и сам седна зад волана. Трябваше да си признае, че никога не е карал толкова хубав камион и усещането за горчивина отново го завладя — същото усещане, което го тормозеше, откакто се помнеше.
— Страхотен приятел си ми ти — мърмореше Буба, а Смадж се правеше на заспал. — Да ми продадеш онзи скапан джип. Да саботираш работата на станция осем, за да печелиш съревнованието всеки месец. Да си вземаш безплатните цигари и после да ми ги продаваш.
— Каза ли нещо? — попита Смадж, когато Буба зави по алеята към къщата му, където окаяният джип на Буба бе стоял цяла нощ.
— Мисля, че ми дължиш хиляда долара — каза му Буба.
Смадж веднага застана нащрек. Изправи се на седалката си и започна да мига неразбиращо, сякаш се опитваше да разбере къде се намира.
— Къде сме? — попита той.
— Пред къщата ти. Не сменяй темата, Смадж. Аз спечелих.
Понечи да каже напълно честно и безусловно, но се сети как проблясваха направените от него фалшиви очи.
— Спечелил си? — Смадж се правеше на замаян. — Какво си спечелил?
— Облогът ни, Смадж.
— Какъв облог?
— Знаеш какъв облог!
— А? — попита Смадж. — Мисля, че имам амнезия. Дори не знам къде сме. Не мога да позная нищо. Къде сме?
— Пред скъпата ти къща в Брандърмил! — Буба бе готов набързо да върне паметта в главата на Смадж. — Къщата с басейна и чисто повия рейндж роувър отпред. Защото на теб изобщо не ти пука за американските стоки, нито пък си лоялен към „Филип Морис“, които не ти плащат достатъчно, за да живееш по този начин! Затова ти постоянно лъжеш, крадеш и мамиш!
Смадж сграбчи дръжката на вратата и едва не падна, докато слизаше. Буба извади Хафшелф и тя скочи отзад в джипа. На входната врата се появи жената на Смадж и се втурна да му помогне. Тя хвърли на Буба заплашителен поглед, но той не й обърна внимание и рязко потегли с джина си. Не си направи труда да й обяснява нищо. Караше бързо през тежкарския квартал, в който живееше Смадж. Скоро се озова на „Мидлотиан“ и там започна да изпреварва всички поред.