— 218. Спиране на нарушител — съобщи й Бъджет.
— Продължавай, 218! — Пасман, обезпокоена, погледна часовника.
— „Мидлотиан“ 100, на кръстовището при Първа обединена.
— Десет-4, 218, записано в 07:48 — каза Пасман, отчаяна.
Буба натисна запалката да се зарежда и забеляза, че върхът на колта анаконда се подава изпод седалката. Обзе го паника. Целият плувна в студена пот. Носеше скрито оръжие и нямаше разрешение за него.
Ритна револвера, за да го скрие под седалката. Той не помръдна, а неръждаемата му стомана продължи да блести, така че всеки би могъл да я забележи. Буба леко плъзна дясната си ръка към пода, но ръката му не бе достатъчно дълга, за да стигне до оръжието, без той да се наведе целият. Знаеше, че няма да направи добро впечатление на полицая, ако изглеждаше, сякаш скрива или е скрил нещо под седалката.
Буба пак се опита да го бутне с крак и осъзна, че огромният му револвер се е закачил на нещо. Веднага си представи как някой болт или някоя щръкнала пружина натискат спусъка. Представи си прокъсано парченце от тапицерията на пода, закачило се за ударника. И при най-малкото движение револверът можеше да гръмне.
На Бразил не му бе потръгнало от самото начало. Беше му горещо. Многобройните буболечки и комари започнаха да му обръщат внимание. Необходимостта да отиде до тоалетната надделя над благоприличието, той не издържа и се облекчи зад едни храсти, близо до някаква композиция от надгробни камъни с формата на дървета.
Беше му омръзнало да чака Уийд да се появи, но не искаше да признае, че Уест се е оказала права. А още по-лошо — налагаше се да се обади на диспечерите, че има нужда някой да мине да го прибере. Самата мисъл вгорчаваше живота му.
Всички ченгета и хора с подслушвателни устройства щяха да разберат, че Бразил е сам и без кола в Холивудското гробище. Можеше да си представи майтапите им. Чуваше подигравките и подмятанията. Хубавеца го пратили да се грижи за мъртъвците.
— Тук 11 — включи радиото си Бразил.
— Казвай, 11 — отвърна му бързо Пати Пасман.
— В Холивудското гробище съм. Трябва някой да ме 10–25 тук.
— Десет-4, 11, 07:49 часа. 562.
— Тук 562 — обади се Роуд.
Бразил разпозна гласа на Бърборещата кутия и му призля. О, божичко, не карайте той да ме вземе.
— 562. Трябва да 10–25 полицай от Холивудското гробище, възможно най-скоро. — Гласът на Пасман звучеше леко напрегнат.
Пасман бе отклонявала Роуд от маршрута му и предишни пъти, само да не стигне той до неправилно паркираната й кола, но Роуд нямаше да се хване на въдицата този път.
— Какъв е вашият 10-20? — попита Пасман Роуд.
— Тук 562. На „Броуд“ и Четиринайсета — отвърна той.
— Десет-4, 562. 07:50 часа.
— Тук 562 — обади се той.
— 562, слушам.
— Тук 562. Първо трябва да спра на едно място. Може ли да 10–30 11 с предполагаем 10–26 в 08:30 часа.
— 11 — намеси се рязко Бразил. — Диспечер, не можете ли да пратите друг? Трябва да тръгна оттук много по-рано.
Пасман изпадна в паника, като погледна часовника. Трескаво натъпка втората половина от шоколадовия еклер в устата си.
— Единайсет, това е 10–10 — съобщи тя на Бразил. — Всички други са 10–6.
— Можете ли да 10–9 това?
— Всички други са 10–6 — повтори тя.
Това си беше лъжа. Всички, които бяха с включени радиостанции, знаеха, че засега нямаше много постъпили сигнали и повиквания, което означаваше, че в никакъв случай не можеше всички останали коли или дори половината от тях да са заети.
— 10–12 — нареди тя на Бразил да изчака.
— Единайсет — Гласът на Бразил започваше да звучи раздразнено. — Десет-5 562 и попитайте за неговото 10–20.
— 562. — Роуд не изчака да му предадат съобщението, което бе чул, и отговори направо: — 10–20 е „Броуд“ и Девета.
— Е, не можете ли 10–25 сега?
— Десет-10. Не мога. Първо трябва да спра на друго място.
Пасман дояде еклера си.
— Трябва ми някой 10–25 веднага — каза Бразил.
— 562. Не мога, 11.
Защракаха микрофоните на останалите полицаи, които слушаха разговора на Бразил и Роуд с диспечерката и развеселено започнаха да им подвикват да не спират.
— 562 и 11 — заяви им Пасман. — Десет-3.
Нареждането на Пасман да спрат с предаването доведе до пълна тишина, макар и временна.