Бразил не чу това обаждане, защото радиото му бе изключено. Уийд продължаваше да се взира в статуята като в транс. Краката на Бразил започваха да се схващат от свитата поза. Полицейската палка и фенерчето се бяха забили в ребрата му. Започваше да се поти под модерната си бронирана жилетка, а коленете му бяха играли тенис прекалено дълго, за да могат да понесат толкова продължително клякане.
Той тъкмо се канеше да се размърда, когато Уийд докосна статуята и прокара пръсти по номера на униформата. После сведе глава, тесните му рамена се разтресоха и момчето се разплака беззвучно.
Уийд изтри очите си с ръкава на фланелата си и се зарадва, че наоколо няма никой да го види как плаче. Никога не проявяваше подобна слабост — нито когато баща му го налагаше, нито когато Смоук изливаше злобата си върху не го.
Той не се разстройваше ни най-малко, когато хората забравяха рождения му ден или когато съучениците му го пренебрегваха и не го канеха на купони. Не се впечатляваше и когато имаше баскетболни мачове, на които вече не ходеше. За последен път Уийд Гардънър бе плакал от мъка през август, когато Туистър излезе да побяга и бе блъснат от кола, която дори не бе спряла.
Така че защо плачеше по този начин сега — бе непонятно за Уийд, освен че бе сам в гробище и си спомняше за Туистър, който бе погребан в гробището „Форест Лоун“, в северната част на града. Тъкмо Туистър бе този, който винаги бе насърчавал Уийд да развива дарбата си да рисува, весело бе разправял на всички за необичайните рисунки и карикатури на Уийд, защото самият той бе известен и имаше добри оценки, но въобще не можеше да рисува. Не можеше да съчетава цветовете нито когато подреждаше стаята си, нито когато се обличаше.
Постоянно казваше на Уийд, че е гений, дяволите да го вземат! Това бяха точните му думи. Уийд искаше Туистър да хареса това, което бе направил със статуята. Искаше брат му да се почувства поласкан. Искаше Туистър да набие Смоук или може би направо да го убие, така че Уийд да не трябва да се крие повече и да може да ходи пак на училище, в часовете по рисуване и на репетициите на оркестъра.
Сълзите се стичаха по лицето на момчето и то запреглъща с мъка, като си спомни как по телевизията и във вестниците бяха наричали Туистър торнадото на баскетболното игрище. Брат му бе висок като дърво, много симпатичен и момичетата си закачаха плакати с образа му в стаите си. Можеше да стане фотомодел или кинозвезда, ако бе поискал.
Двамата с Туистър разчитаха единствено един на друг. Туистър често водеше Уийд на басейна, в търговския център „Риджънси“, да хапнат хамбургери и, разбира се — на баскетболните мачове, където момчето сядаше точно зад брат си, а той от време на време се обръщаше назад и му намигаше пред очите на хилядите зрители. На Уийд, Туистър му липсваше толкова много, че отказваше да приеме, че брат му си е отишъл завинаги.
— Виждаш ли това? — хълцаше Уийд и говореше на мъртвия си по-голям брат. — Видя ли какво съм направил? Работих много дълго, съвсем сам в нощта. Защо вече не си тук, Туистър?
Зад Уийд внезапно се чу силен глас и той едва не се спъна, докато се извръщаше назад, и изпищя, ококорил широко очи.
— Не мърдай! — извика полицай Бразил.
Той стоеше толкова близо, че можеше да хване Уийд за яката.
— Какво, какво, какво? — заекна Уийд.
— Какво правиш тук? — попита Бразил с тон, който полицаите използваха, когато искаха да припомнят на хората силата на закона.
— Гледах. Не е забранено — добави той, като се надяваше, че е така.
— Какво гледаше?
— Изрисуваната статуя. Чух за нея — промълви Уийд — и дойдох да я видя.
— А с кого говореше?
— Не съм говорел.
— Чух те.
Уийд трябваше да измисли друга версия. Това му отне една минута.
— Молех се на Бог.
— За какво?
Бразил се опитваше да се държи строго, но Уийд не се страхуваше от него.
— Ами за всички мъртви хора тук.
— Как дойде? Пеша ли?
Уийд кимна.
— Никой ли не те докара? Сам ли си?
Уийд поклати глава.
— Не — какво?
— Дали съм сам — отвърна Уийд.
— Значи сам ли си тук или не?
— Да.
— Да? — Бразил държеше да изясни въпроса. — Сигурен си, че си сам?