Отвори вратата и се усмихна. Корабът не беше бърз, но затова пък луксозен. Каюткомпанията беше достатъчно голяма, за да побере маса за шест или повече души, за разговор или бутилка ямайски ром. Лампа, окачена на кука на тавана, се полюляваше над нея. Прозорецът пропускаше достатъчно светлина, за да освети шкафа, отрупан с бутилки.
На противоположната стена имаше две врати. Едната беше отворена и водеше към капитанската каюта. А другата? Нещо се отърка в глезена му. Той изруга и отскочи. Извади пистолета си, но се засмя, когато видя една пухкава котка да наднича изпод масата.
— Пази се, коте — каза той, когато животното изви шия под протегнатата му ръка. — Може да загубиш повече от един живот. Ако…
Внезапен писък го смрази. Котката профуча покрай него.
Той стисна здраво пистолета и отвори вратата. Едни красиви крака ритаха отчаяно, затиснати от мъжа, който се беше стоварил на леглото до отсрещната стена.
Без да повишава глас, Доминик изсъска:
— Спри веднага!
Мъжът скочи от леглото.
Без да го поглежда, Доминик се насочи към красивата млада жена, която се опитваше да се изправи. Косата й беше златисточервена като небе при изгрев, а очите — сиво-сини, с цвета на морето след залез. В тях блестеше страх, но тя държеше главата си изправена, опитвайки се да придърпа одеялото върху разкъсаните си дрехи.
— Няма нужда да ме зяпате — каза тя с ясен американски акцент.
Какво, за бога, правеше тази жена тук?
Доминик имаше намерение да получи отговор. Но най-напред… Дръпна една златиста наметка от куката до вратата и я подхвърли към жената. И докато тя се увиваше в нея, той изрече:
— Болейн, ще ми докладваш на палубата по залез.
Лицето на Болейн пребледня и той само кимна, а после се запъти към вратата.
— Не! — изкрещя жената. Беше се изправила. — Не го оставяйте да се измъкне! Опита се…
— Тихо.
Следващата му команда накара Болейн да изхвръкне от каютата.
Доминик влезе вътре и се огледа. Леглото беше сместено под прозорците. Чекмеджетата под него бяха единствените места за прибиране на някакви вещи. Маса и един стол заемаха по-голямата част от каютата. Незапалена лампа, подобна на тази в каюткомпанията, висеше от тавана, поклащайки се от движението на кораба.
— Кой сте вие? — Страхът извисяваше гласа на жената.
— Аз бих ви запитал същото.
— Абигейл Фицджералд.
— Фицджералд? — В паметта му изпъкна ужасът в гласа на готвача. За тази ли жена настояваше, че капитанът му трябва да я вземе със себе си? Но Фицджералд я беше оставил тук. Защо?
— Невъзможно. Как е истинското ви име?
— Казах ви. Името ми е Абигейл Фицджералд.
— Съпругата на капитана?
Абигейл поклати глава. Как можеха тези пирати да се държат така с нея? Дори да не беше видяла как онзи грубиян се подчинява на този мъж, щеше да разбере, че той трябва да е офицер на кораба, който ги беше нападнал. Очите му с цвят на нощ, лицето му с изрязани черти, сякаш от камък, я плашеха. Беше бос, без чорапи под скъсаните панталони, целите в барут. Раздърпаната риза едва покриваше гърдите му. Слънцето блестеше в гарвановочерната му коса, разпиляна по широките му рамене, тя долови проблясъка на малка златна халка на лявото му ухо.
— Не, не съм съпругата на капитана — отвърна тя, мъчейки се да запази спокойствие.
За разлика от другите грубияни, в очите на този мъж се четеше само любопитство.
— Неговата любовница?
— Не! — ахна тя, шокирана от вулгарния израз.
— Тогава коя сте?
Тя прошепна:
— Капитан Фицджералд е баща ми.
— Вие сте дъщеря на Фицджералд?
— Ако се съмнявате, питайте баща ми — отвърна тя хапливо. — Настоявам веднага да ме отведете при него.
— Настоявате? — Той скъси разстоянието помежду им. Когато тя не помръдна, в очите му се появи изненада, но веднага изчезна. — Нищо няма да настоявате, мадмоазел Фицджералд. Ще слушате заповедите ми и ще ги изпълнявате. Или…
Той се обърна и излезе, оставяйки заплахата недоизречена. Вратата се затръшна след него. Тя изтича към нея, но чу как той я запречва с масата от каюткомпанията.
Това беше по-лошо от всичко, от което се бе опасявала, и можеше да бъде само началото на ада, който й предстоеше като пленница на френски пират.
Утрото дойде, но ужасът си остана. Никой не се бе доближавал до вратата на Абигейл. Беше ужасно гладна и се запита дали някой изобщо си спомня, че тя не е яла от вчера.
Първото пътуване с баща й не излезе такова, каквото се предполагаше да бъде. Леля Уилма искаше Абигейл да не се качва на борда на „Република“, но тя не бе послушала гласа на разума. Почти не познаваше баща си, защото Артър Фицджералд идваше в живота й само от време на време. Отгледана от любимата си леля и от чичо си, когато майка й бе умряла малко след нейното раждане, Абигейл винаги бе очаквала с нетърпение всяко идване на баща си.