Когато той й беше предложил да плава с него, тя не можеше да си представи, че е възможно да му откаже. Пренебрегна всички предупреждения на леля Уилма и се втурна да опакова багажа си. Беше наясно с опасностите, които дебнеха всеки кораб, излязъл от американско пристанище, французите и англичаните нападаха американските кораби, заграбваха товарите им и пленяваха екипажите… или нещо по-лошо. Дъхът я спираше. Тревогата й си оставаше все същата от два месеца насам, откакто чу вестта, че корабът на чичо й, „Аркот“, е потънал с всички офицери и моряци.
Баща й ли беше най-новата жертва на тази война? Французинът вчера не беше пожелал да й каже нищо, дори името си.
Дочу гласове и се хвърли към вратата. Тя се отвори достатъчно, за да пропусне готвача, Куки, с покрито блюдо и чаша. Слава на бога! Куки е жив!
— Куки, какво…
Той поклати глава.
— Поздрави от капитана, Абигейл.
— Капитана? От татко? — запита тя, макар да знаеше, че надеждите й са неоснователни.
— Не, другия, французина. Той…
Някой затвори вратата. Тя отскочи, разплисквайки супата по наметката си. С гримаса остави чинията на масата и отвори чекмеджето под леглото. Извади оттам другите си дрехи и грижливо подреди меките зелени муселинени ръкави и златистите панделки на корсажа.
Щеше да накара френските пирати да си платят за това. Щеше да намери баща си и двамата щяха…
Масата от другата страна на вратата отново се отмести. Когато вратата се отвори, тя затаи дъх.
Вгледа се във високия мъж, който я бе спасил вчера. Погледът му се плъзна по нея и очите му я прогориха с призрачните си огньове. Притеснена усмивка се мярна на устните му.
— Добър ден, мадмоазел Фицджералд — каза той, сякаш беше добре дошъл посетител. Затвори вратата и приседна на ъгъла на малката маса. — Сега имате възможност да ми зададете въпросите, които искахте да зададете вчера.
— И вие ще ми отговорите? Много забавно.
— Аз съм, както винаги, открит, мадмоазел Фицджералд.
Тя се опита да се дръпне, но той взе ръката й и дебелият златен пръстен на лявата му ръка се впи в дланта й.
Погледът му отново я плени. Всичките й възражения се стопиха, тя се опита да се пребори със страха си. Ако го оставеше да я контролира, беше загубена. Изправи рамене.
— Предполагам, че сте капитанът на тези пирати.
Той се усмихна.
— Правилно предположихте относно ранга ми, но ние не сме пирати. Плаваме по разпореждане на Наполеон.
Абигейл тръгна към вратата. Когато той не я спря, тя прикри изненадата си. После истината се стовари на раменете й като мачта, паднала на палубата. Нямаше къде да избяга, освен ако не скочеше през борда. Сплете пръсти и изрече:
— Не знам името ви.
— Доминик Сен Клер, капитан на „Песента на морето“.
— Френски пиратски кораб!
— Капер е думата, която предпочитат сънародниците ви.
— Както и да го наричате, вие нападнахте кораба ни, без да сме ви предизвикали. Съединените щати не са обявили война на вашата страна, нито пък тя на тях.
— Официално — не.
Спокойствието му я раздразни като трън, попаднал в обувката й.
— Какво сте направили с баща ми? — Гласът й трепна. — Той е още жив, нали?
— Да. — Странно изражение пробягна по лицето му, показвайки го за миг уязвим. Но също така мигновено устните му се стегнаха. — Привързаността ви към капитан Фицджералд е за пример.
— Той ми е баща! Защо да не се тревожа за него?
— Интересен въпрос, макар да нямаме време тук да го разискваме. Баща ви и неговите офицери бяха преместени на моя кораб. Понеже този кораб е по-бавен, очаквам да стигнат сушата в Кале почти седмица преди нас.
— Водите ни във Франция?
Челото му се набръчка озадачено.
— Разбира се. Когато стигнем там, ще бъдете върната в любящите прегръдки на баща си. Но това ще стане само ако пожелаете да споделите затворническата му килия.
— А после?
— После аз ще получа награда за залавянето на този кораб. — Той се озърна. — Ще получа добра сума за него, макар да не е така бърз като „Песента“.
— Но какво ще стане с баща ми и с мене?
Той обгърна коляното си, вдигайки крак на стола.
— На война, мадмоазел Фицджералд, има победители и победени. Страхувам се, че вие сте от вторите.
— Не за дълго!
— Както и да е, сега сте моя гостенка.
— Гостенка? Нима арестувате гостите си?
Ледените му очи я пронизаха като водорез, порещ вълните. Той се изправи и произнесе натъртено: