— Промених решението си.
Тя отмести очи от усмивката му, която я предизвикваше да протестира. Какъв звяр!
Той отвори вратата и потупа по нея от външната й страна.
— Ще сложа тук едно резе.
— За да ме защитите ли? — изстреля тя в отговор. Какъв безсрамник и нахалник!
— Вие сте красива жена, мадмоазел Фицджералд, а моите хора много месеци не са слизали на суша. Нито аз, нито Журдан, който е моят първи помощник на борда на този кораб, ще можем да държим под око екипажа през цялото време.
— Но вие слагате резето отвън! Това няма да ме предпази от никого!
Той се изсмя, взе ръката й и я вдигна към устните си. Огнена струя плъзна по ръката й и нахлу в гърлото й. Палецът му погали дланта й, когато той отново вдигна ръката й към устните си. Нежно ахване се откъсна от полуоткрехнатите й устни, когато топлата влажност на целувката му проникна през кожата й, усилвайки пламъка. Погледът му се впи в нейния, но за първи път тя не пожела да сведе очи. Неочакваната топлота в очите му я накара да се задълбае в тайните, просветващи в тях.
Той прошепна тихо, толкова тихо, че тя трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе.
— Не трябва да се безпокоите от никого… освен от мене.
Абигейл се дръпна, когато той се засмя. Вземаше я за глупачка, а тя му позволяваше да го прави. След като вратата се затвори, тя потръпна. Трябваше да се справи някак си с капитан Сен Клер, докато стигнат… където и да е, трябваше да намери начин да го надвие. Само да знаеше как!
2
Абигейл крачеше из миниатюрната каюта, три стъпки насам, три стъпки натам. Колко време щеше да мине, преди да протрие дъските? Още един ден без отговори. Още един ден плаване към някакво фалшиво правосъдие, което можеше да докара смъртта на баща й още преди да го беше опознала.
Вратата се отвори. Като видя усмивката на капитан Сен Клер, тя сви юмруци. Не, нямаше да го каже. Нямаше да му напомни, че един джентълмен чука на вратата и иска позволение, преди да влезе в стаята на някоя дама. Той сигурно щеше да намери това за забавно.
— Подозирам, че е ваше — и той пусна котето на леглото й.
— Да, капитане. — Тя се обърна и потупа Денди по главата.
Не искаше капитан Сен Клер да види сълзите й на облекчение. Милият Денди! Толкова се радваше, че не е бил наранен или убит в боя. Но не беше имало защо да се тревожи. Котаракът всяка нощ ловуваше в трюмовете и имаше къде да се скрие.
Очите й се разшириха, когато капитан Сен Клер посегна и погали животинчето. Чувство, че е предадена, пропълзя в нея, когато Денди замърка. Как може нейното коте да се гали на този френски пират, който иска смъртта на баща й?
— Защо не оставим котарака ви да поспи, мадмоазел Фицджералд, докато вие вечеряте с мене?
Тя се взря в капитан Сен Клер и едва сега забеляза черното му кадифено палто и белите панталони. Тези дрехи подхождаха повече на някоя изискана гостна, отколкото на „Република“. Беше сресал косата си назад към яката, която стигаше до прясно обръснатата му челюст, и блясъкът на обицата допълваше святкането на златистия му колан.
— Мадмоазел Фицджералд? — повтори той.
— Да… искам да кажа, ако искате да дойда.
Беше смаяна от метаморфозата му — пират, превърнал се в джентълмен.
— Иначе нямаше да ви моля. — И капитан Сен Клер я поведе към каюткомпанията. Настани я любезно на пейката до масата и й наля чаша бяло вино. — Поздрав от „Песента на морето“. — Усмихна се. — Изборът на баща ви по отношение на виното е също толкова неудачен, колкото и решението му да плава в мои води.
Абигейл отпи от чашата, за да не се налага да отговаря. Когато той седна на пейката с лице към нея и към вратата за палубата, тя се запита дали не го е страх да не го нападнат. Тъй като екипажът на баща й се намираше на борда, той мъдро вземаше предпазни мерки.
Капитанът сипа щедри порции от всяко ядене в чинията й и я сложи пред нея.
— Не сте ли гладна? — запита, кръстосвайки ръце на масата пред себе си.
— Не особено. — Когато видя, че и неговата храна остава недокосната, тя запита: — А вие, капитане?
Той взе вилицата й. Набоде едно парче задушена риба и заповяда:
— Яжте.
— Капитане, аз съм напълно способна да решавам кога или дали…
— Яжте! — Изсмя се студено. — Аз съм гладен, мадмоазел Фицджералд.
Тя веднага разбра. Капитан Сен Клер я беше поканил да вечеря с него, за да не може Куки да отрови храната. Тя помисли да му се противопостави, но реши да внимава. И макар че едва не се задави, преглътна.
— Вие, изглежда, се радвате на добро здраве — каза той, остави нейната вилица и взе своята.
— Може би враговете ви са избрали бавно действаща отрова.