— Баща ми не би направил това! Той… той… — Тя си пое дълбоко дъх, но не можа да възпре прилива на ужас. — Той не би продавал оръжия на англичаните! Баща му е бил ранен във войната за независимост!
— Тогава кой е трябвало да получи тези пушки?
— Не знам.
— Мадмоазел Фицджералд…
— Казвам ви истината. Не знам! — Тя се вгледа кутиите. Какво е намислил татко? Обърна се и видя една от пушките в ръцете на капитан Сен Клер. Със сетни сили се сдържа да не пребледнее. — И какво ще стане сега, капитане?
— Да продава оръжия на нашите врагове — това е доста сериозно престъпление. — Той огледа дулото, преди да върне пушката в сандъка, и изтри ръце в панталоните си. Затвори капака и го закова. — Ако някой бъде осъден за това, ще го обесят.
— Ще пратите баща ми на бесилката?
— Той нямаше ли да направи същото с мене?
Абигейл знаеше, че баща й много би се зарадвал да види капитан Сен Клер увиснал на реята. Когато капитанът взе лампата, тя го запита:
— А какво ще стане с мене?
Той обхвана брадичката й и вдигна лицето й към себе си. Гласът му се сниши в дрезгав шепот:
— Скъпа, казах ви, няма нужда да се безпокоите, че някой може да ви стори нещо лошо.
— Освен вас!
Той се отдалечи със смях. Абигейл нямаше друг избор, освен да го последва, ако не искаше да остане сама в тъмния влажен трюм. Не посмя да вдигне очи към сърдитите физиономии на хората от бащиния си екипаж. Те се бяха досетили. Баща й не би могъл да скрие истината от тях толкова лесно, колкото от нея.
Защо я беше излъгал? И как можа да ме остави с тези френски пирати? Трябваше да я вземе със себе си. Или нещата на другия кораб бяха още по-зле? Може би се е опитал да я предпази колкото е могъл. Трябваше да вярва в това.
Капитан Сен Клер я подкани да влезе в каюткомпанията. Когато тя седна, той й наля чаша вино.
— Пийте.
— Страх ви е, че някой може да е отровил виното ли? — изфуча тя.
— Мисля само за вас. Ако пребледнеете, луничките може да изскочат от лицето ви.
Тя допря пръсти до бузата си, пренебрегвайки нахалната му усмивка. Макар че мразеше да се подчинява, пийна глътка вино. Топлината се разля из нея, отпускайки стегнатия възел около сърцето й.
Капитанът седна до нея.
— Разбира се, трябва да останете във Франция, докато свърши процесът на баща ви.
Тя стисна чашата с две ръце, защото не вярваше на разтрепераните си пръсти.
— Допусках това.
— Ако баща ви бъде признат за виновен, както предполагам, няма да ви е лесно там сама.
— Допуснах и това, капитане.
Не пожела да покаже колко беше уплашена. Ако капитан Сен Клер имаше сърце, то със сигурност беше скрито доста надълбоко.
Пресягайки се през масата, той грабна собствената си чаша, пълна с вино.
— Може би ще си намерите работа като преподавателка по английски. Това може да е по-добре, отколкото да работите в някоя кръчма на пристанището.
Кръчма? Баща й и беше обещал, че при това пътуване ще има възможност да се запознае с каймака на обществото, а не с утайката му.
— Ако мислите, че аз…
Той се изсмя.
— Не. Не мисля, че ще се заинтересувате от подобно предложение. Може би ще пожелаете да се върнете в Америка.
— Да. — Тя го изгледа. Какво ли си мисли сега? Пожела си да можеше да чете мисли… поне веднъж. — Леля ми живее в Масачузетс.
Той се наведе към нея и плъзна ръка по масата зад гърба й. Тя се надигна, но пръстите му стиснаха болезнено рамото й. Другата му ръка обърна лицето й към него.
— Може да й се прати съобщение.
— На каква цена?
Тъмните му очи проблеснаха. Тя не знаеше дали да вярва на веселия израз в тях или на заплахата, изписана на обветреното му лице.
— Много, много бързо се учите.
— И каква е цената ви, капитане, за да отнесете това съобщение?
— Ще ви оставя да гадаете. — Погледът му се плъзна по лицето й, оставяйки топлината си върху него, когато един от пръстите му погали бузата й.
— Цената ви е твърде висока. — Гласът й едва се чуваше, не по-силен от шепот.
Със страх, повтаряше си тя, а не с наслада от пиратското му докосване.
— Откъде знаете, щом нищо не съм ви казал?
— Казахте го без думи.
— Понякога думите не са необходими.
И той доближи устата й към своята.
Абигейл скочи с вик, мъчейки се да разкъса мрежата от вълшебство, която той изплиташе като опитен магьосник.
— Капитан Сен Клер, не исках вашият моряк да ме докосва. Не искам и вие да ме опипвате!
Той се изправи със студено лице и масата се озова помежду им.
— Значи бихте предпочели да работите за човек, който ще очаква от вас нещо повече от уроците, които давате на децата му?
— Лека нощ. Не желая нито вечерята, нито вашата компания.