Седнах на стъпалото и извадих от окачената на шията ми торбичка две семена ахрами. Овални, колкото кокалче на пръст и потъмнели от печенето. Потърках ги с пръсти, за да попият малко пот. Откъм ръцете ми се разнесе остра лютива миризма с лек дъх на канела, пръст и пушек. Ароматът стигаше, за да се ускорят ударите на сърцето ми.
— Закуска — каза Деган.
Вдигнах глава и го погледнах.
— Какво?
— Дължиш ми закуска.
— Тъй ли?
Той ме изгледа кисело и мълчаливо изпружи три пръста.
— А, да… Е, заслужи си я.
Деган изсумтя. Когато най-после издирих Ател Хилежа, го придружаваха трима мъже. По-точно — трима здравеняци. За мен щяха да са непреодолимо препятствие. За Деган бяха само кратко досадно занимание. Ако не беше той, нямаше да си тръгна жив от онзи площад, а Ател още щеше да се хили.
— Благодаря — добавих.
Не се случваше често да кажа тази дума на приятеля си, защото той не копнееше да я чува. Толкова отдавна кръстосвахме заедно по тези улици, че бяхме надживели подобни думи и жестове.
Деган сви рамене.
— Нямах много работа снощи. Трябваше да се поразкърша.
Усмихнах се и тъкмо лапнах семената, когато чух от склада приглушен писък. И двамата огледахме улицата, но нямаше кой да чуе виковете на Ател — или поне никой нямаше желание да провери какво става. Потръпнах в тишината, която се възцари отново.
Канех се да посмуча семената, за да се насладя на забързания си пулс, но сега ги схрусках направо. Те наситиха езика ми със сладко-горчивия си вкус. Сдъвках ги припряно, глътнах и зачаках да ме раздрусат.
Подействаха бързо както винаги. В един миг бях изцеден и почти задрямал, а в следващия кипях от бодрост. Смъкнаха се паяжините, които висяха в ума ми от часове, вече бях нащрек. Изчезна сковаността в гърба ми, нямаше го и все по-силното напрежение зад очите ми. Умората си я имаше — знаех, че ще мине доста време, преди отново да тичам презглава из града, но не се чувствах смазан. Седнах по-изпъчено и размърдах рамене, за да не се схващат. Главата ми пак работеше както трябва, сърцето ми биеше равномерно, очите ми бяха зорки.
Разтръсках торбичката, преди да я пъхна под ризата си. Оставаха само няколко семена. Трябваше да попълня запасите си.
Продължихме да чакаме. Стори ми се, че чух още няколко писъка, но градът вече се будеше шумно, а и виковете звучаха по-слабо.
Бодростта от ахрами тъкмо започваше да избледнява, когато един от хората на Трошача излезе да ме повика. Докато вляза в склада и застана до мъчителя, настроението ми вече не беше никак благо.
Трошача си миеше ръцете до лактите в голяма кофа, сложена върху сандък.
— Е? — попитах.
— Измъкнах едно име за тебе.
— Кое?
— Чудно колко е приятна водата след такава дълга нощ. — Той кимна към кофата. — Сгорещявам се, като обработвам някого толкова време. — Изгледа ме лукаво. — Човек се учи да цени простичките радости, не мислиш ли?
Замълчах си. Ясно ми беше накъде бие, но нямах намерение да го улеснявам.
— Също като мангизите — не мирясваше Трошача. — И те са една от простичките радости.
— Тъй ли?
Той закима.
— Ако искаш нещо, даваш мангизи на някого и получаваш нещото от него. И колкото по-силно искаш нещото, толкова повече мангизи даваш.
И аз кимнах. Както се бях досетил, Трошача напираше да ми измъкне още пари.
— Да, съвсем простичко е — съгласих се. — Само че ние с тебе уговорихме цената предварително.
Трошача постоя, опрял ръце на кофата. Забелязах, че водата има бледорозов оттенък.
— Проточи се повече, отколкото очаквах — каза той делово. — А щом трябваше да го тормозя цяла нощ, значи името струва много. Не ми се вярва, че Ател мълча толкова дълго само от тъп инат. — Разбърка водата с пръст. — Ако искаш да чуеш какво изкопчих, ще дадеш още мангизи.
— Иначе?
— Иначе името си остава в главата ми, а Ател вече няма да каже нищо на никого.
— Ясно.
— Схватлив момък си ти — подсмихна се Трошача и наведе глава към кофата, за да си измие лицето.