Лафкадио Хърн
За една престъпена клетва
— Не се боя от смъртта — казала умиращата съпруга. — Само едно ме тревожи сега — бих искала да зная коя ще заеме мястото ми в този дом.
— Скъпа моя — отвърнал съкрушеният от скръб съпруг, — никоя няма да заеме мястото ти в този дом. Никога, никога повече няма да се оженя отново!
Тогава той изрекъл това от все сърце, защото много обичал жената, която всеки миг щял да загуби.
— Даваш ли ми честната си дума на самурай? — попитала тя със слаба усмивка.
— Давам честната си дума на самурай! — отвърнал той, галейки бледото слабо лице.
— Тогава, мили мой — казала тя, — позволи да ме погребат в дъното на градината под сливовите дървета. Отдавна исках да те помоля за това, но си помислих, че ако се каниш да се ожениш повторно, не би желал гробът ми да е тъй близо. Но сега ти обеща, че никоя друга жена не ще заеме мястото ми в този дом, така че мога да изрека без колебание желанието си… Много ми се иска да бъда погребана в градината! Струва ми се, че там ще чувам понякога гласа ти и ще мога да се любувам на цветята напролет.
— Ще бъде както искаш — отвърнал той. — Но моля те, не говори за погребение, не си толкова болна, че да сме загубили всякаква надежда.
— Аз вече загубих — казала тя в отговор. — Ще умра призори… Но ти ще ме погребеш в градината, нали?
— Да, под сянката на сливовите дръвчета, които посадихме заедно. Ще имаш и красива надгробна плоча.
— Ще ми дадеш ли и звънче?
— Звънче ли?
— Да, искам да сложиш в ковчега звънче, едно от онези звънчета, които носят будистките поклонници. Може ли?
— Ще получиш звънче и всичко, каквото пожелаеш.
— Нищо повече не желая — казала тя. — Любими мой, ти винаги си бил така добър към мен! Сега вече мога да умра щастлива.
Затворила очи и издъхнала — тъй леко, както заспива уморено дете. Била красива и в смъртта си, а на лицето й трепкала загадъчна усмивка.
Погребали я в градината, под сянката на любимите й дървета, а заедно с нея заровили и звънче. На гроба й поставили хубав паметник със семейния герб и посмъртното й име — каймьо, и издълбали следния надпис:
Ала дванадесет месеца след смъртта й близките и приятелите на самурая започнали да го увещават да се ожени повторно. „Още си млад — казвали те, — и си единствен син, а нямаш деца. Свещен дълг на самурая е да се ожени. Ако си отидеш от този свят, без да оставиш потомство, кой ще ти принася дарове и кой ще си спомня за предците в твоя род?“
Така след много такива увещания той най-сетне склонил да се ожени. Младоженката била само на седемнадесет години и самураят открил, че е в състояние да я обича нежно независимо от безмълвния укор на гроба в градината.
Нищо не смутило щастието на младата съпруга до седмия ден след сватбата, когато мъжът й бил извикан в замъка за през нощта. Но още първата нощ, в която му се наложило да я остави сама, тя почувствала непонятно безпокойство — смътен страх, причината за който не разбирала. Легнала си, но не могла да заспи. Във въздуха се усещало странно напрежение — необяснима задуха като онази, която понякога предшества наближаваща буря.
Около часа на Бика тя чула вън в нощта звънтенето на звънче — звънче на будистки поклонник, и се удивила кой ли странник минава през самурайския квартал в този късен час. След малко звънчето прозвучало по-наблизо. Нямало съмнение, че поклонникът наближава къщата, но защо изотзад, където нямало път!… Неочаквано кучетата завили, и то особено зловещо. Тогава младата жена изпитала истински страх, напомнящ страха в кошмарен сън… Звънчето, види се, било в градината!… Младоженката се опитала да стане, за да събуди някой слуга, но открила, че не може да се вдигне от леглото, не може да помръдне, не може да извика… А звънчето се чувало все по-близо и по-близо. И как само виели кучетата!… После плавно и безшумно като сянка в стаята се появила жената макар нито една врата да не хлопнала и нито един параван да не се плъзнал. Жената била в погребална роба и със звънче на поклонник. Нямала очи — смъртта отдавна ги била изпила, а разпуснатата й коса падала върху лицето… Тя погледнала с празните дупки на очите си през сплъстените кичури и заговорила без език:
— Не в тази къща, само не в тази къща! Тук все още аз съм, господарка! Махай се! Отивай си! И не смей да кажеш никому защо! Ако той разбере, ще те разкъсам на парчета!
Едва изрекъл това, призракът изчезнал. Младоженката припаднала от ужас и до сутринта не дошла на себе си.