Седнах на първия чин, вече имаше чинове вместо банки и се опитах да не си говоря сам, а да си подредя мислите в мълчание.
Така значи. Изключения от логиката не може да има. Затова, ако ще цял ден да ми отнеме, ще си взема лист, моливи, туш, мастило, тебешири, пастели и линийки, транспортирчета и компасчета, и к,вото там още трябва и ще картографирам най-подробно целия етаж. Метър по метър, стая по стая ще начертая на милиметрова хартия всеки коридор, разклонение, стълбище, колона, прозорец или птица. После ще размножа картата в 15, не — в 50 екземпляра и ще скрия по един на петдесет места, отбелязани с червен пастел из целия етаж. През 5–6 метра. Тъй че следващия път, когато етажът вземе да ми играе номера, просто вадя картата изпод някой радиатор или шкаф и му разказвам играта.
Тъкмо да се изкикотя със зловещ победоносен смях на Злия Магьосник и отново се плеснах по челото. Хаосът си е Хаос, дори и да си татуирам картата на корема. Етажът ще се изкриви и размести както и когато си пожелае, дори и да запази някакво благоприличие докато се трепя да го описвам, веднага след като съм готов с картата, ще се промени отново. Едва ли мога да го трогна с усърдие и прилежност.
Тогава чух Гласа:
— Шестият етаж е центърът на абсолютния Безпорядък. Него го има, за да уравновесява реда в цялата останала огромна сграда. За да не се преплитат коридори и да не изчезват в нищото аудитории /понякога пълни със студенти/, Създателят е построил тази сфера от Хаос на върха на зданието. На нея се е опрял, за да изгради Порядъка. На този абсурден шести етаж се крепи подредеността в целия Университет, може би дори в целия град и в целия свят.
Гласът приличаше на моя, само че беше леко кънтящ и не излизаше от мен, а от един ослепително бял гълъб, кацнал на катедрата. Птицата ме съзерцаваше с характерното за гълъбите изражение, човката й не помръдваше, но Гласът определено идваше от нея.
Станах като треснат и протегнах ръка към гълъба, но той отлетя през една капандура в тавана, която преди това не бях забелязал.
Излязох през вратата и хукнах самоцелно по един коридор. Яростно търсех дори и най-простото доказателство, че все още съм с всичкия си. Минавайки покрай един балкон, мярнах висока тъмна фигура да стои там. Излязох на балкона и видях, че става въпрос за ухилен пънкар с празен поглед, черно сако и тесни черни дънки. Човекът очевидно беше избрал усамотението на шестия етаж като удобно за необезпокоявано пушене на забранени растения. Между пръстите на едната му отпусната ръка кротко догаряше един доста дебел джоинт. Погледнах го в очите и разбрах, че не може да отговори на въпросите ми. Нима е възможно гълъбите да говорят? Къде изчезват доста големи архитектурни елементи като стълбища, балкони, как изникват нови колони и прозорци? Нямаше смисъл. Измерението, в което пънкарът беше в момента беше вероятно по-объркано и от самия шести етаж.
Тръгнах напосоки из коридорите. Това, което гълъбът ми беше казал, не можеше да бъде вярно. Не вярвах в противоположностите и не приемах съществуването на абсолютен Хаос, противопоставим на Реда, както не вярвах, че има Добро и Зло, Рай и Ад, Мрак и Светлина. Черното е просто максимално тъмно Бяло, не обратното на Бялото.
Гълъбът явно е бил заблуден, повлиян от елементарната дуалистична философия, изповядвана от по-голямата част от човечеството. Тогава как се обясняваше подлия ребус на шестия етаж?
Сетих се за Критския Лабиринт, за Тезей, нишката на Ариадна. Почнах да се хиля доста нездраво и почти с облекчение очаквах зад поредния тъмен ъгъл да налетя на гадния Минотавър и по възможност да си изкарам на него пристъпа на невроза.
Зад ъгъла обаче имаше тъмно стълбище, факт, който предвид описаната ситуация нито бях длъжен, нито можех да предвидя и аз се свлякох надолу по мръсните стръмни стъпала.
Още на първия завой щях да си тресна главата в отсрещната стена ако не се бях заловил с отчаяно дръзновение за металната решетка на парапета. Стиснах здраво решетката и се изправих. Бях се изтърколил почти през глава десетина стъпала, твърди като камъка, от който бяха направени. Още не бях пуснал желязото, когато нещо изпърха в прашния мрак и кацна на китката на дясната ми ръка. Беше гарван. Отново чух глас, този път определено си беше моят, самият аз говорех на глас, гарванът просто си стоеше и ме слушаше.