Сърцето ми биеше така силно и краката ми така трепереха, че реших да пропусна няколко песни, за да се съвзема. И в този момент долових съвсем ясно ново плюкане и ново брусене с непрекъснат твърд и рязък звук, наподобяващ повече стържене или триене на две метални повърхности. Това брусене не продължава дълго — около четири секунди, — но през тези секунди глухарят абсолютно нищо не вижда и не чува, защото плътно затваря очи, а слуховият му канал се запушва от набъбналите с кръв кожни гънки и костните израстъци върху долната му челюст. В тези секунди птицата няма да обърне никакво внимание дори на оръдеен изстрел. Много по-късно разбрах, че всички тези звуци глухарят произвежда чрез своя крив и твърд клюн. Той е единствената птица, която няма език, но за сметка на това огромната му устна кухина е прекрасен резонатор. Започвайки да пее, той удря горната част на клюна си в долната. После се ослушва. Повтаря същото и пак се ослушва. След това продължава следващите „части на песента“.
Докато си почивах, глухарят изведнъж престана да пее и замлъкна, вероятно за около десет минути. После той продължи. Съгласно наставленията на Щербатия аз пропуснах първата песен. Глухарят веднага, почти без прекъсване, запя втората и аз направих няколко скока напред.
Равният наклон, по който ми се налагаше да тичам до този момент, премина в ниско разположено воднисто блато, обрасло с рядка борова гора. На отделни места растяха редки елхи, трепетлики и нискостъблени храсти хвойна. Самотни туфи, покрити с мек мъх и боровинки, стърчаха тук-там изпод тънкия и крехък утринен ледец, покрил през нощта блатото. Невинаги успявах да стъпя на тези туфи и се хлъзгах, затъвайки до кръста в тиня. Бахилите ми се наляха с вода и страшно натежаха. Един път, измъквайки крака от блатото, не можах да запазя равновесие, пробих с тяло тънкия лед и се проснах целият право в лепкавата студена каша. Аз обаче имах мъжеството да лежа в това неудобно положение, за да не подплаша глухаря. Лежах и слушах как над мен бълбукат издигащите се от блатото мехури, чувствах как вонящата влага бавно се просмуква във врата ми и ръкавите на дрехата… За щастие глухарят не подложи на дълго изпитание търпението ми. Когато той запя, аз бързо скочих и се закрепих на туфата. При следващата песен затичах по-нататък. С всяка прибежка песента ставаше все по-ясна и по-ясна. Накрая спрях. Чувах, че глухарят пее някъде съвсем наблизо, над самата ми глава, на един от шестте или седемте бора, заобиколили в почти правилен кръг туфата, на която стоях. По време на пеенето вдигнах глава и започнах жадно да се вглеждам в гъстите шапки на боровете, но или нощта беше все още твърде тъмна, или зрението ми — недостатъчно остро, та аз нищо не различавах в тези черни маси от заплетени клони.
А глухарят все пееше и пееше, като редеше песен след песен. Той така се разгорещи, че окончателно забрави за предпазливостта: вече не чакаше, а започваше направо с барабанене и едва завършил една песен, веднага започваше друга. Никога през живота си — нито по-рано, нито впоследствие — не съм чувал нещо по-странно, загадъчно и вълнуващо от тези металични, твърди звуци. В тях се чувства нещо допотопно, нещо принадлежащо на отдавна изчезнали формации, когато птици и зверове от чудовищен вид са се викали със страшни гласове в тайнствените първобитни гори.
Стори ми се, че в клоните на най-близкото дърво мръдна нещо черно. Това „нещо“ би могло да бъде и клонче, и птица, но въображението ми подсказваше, че то е глухарят. С треперещи ръце се прицелих… Краката ми също трепереха от вълнение, а сърцето така биеше в гърдите ми, че ми се струваше, че звукът от неговото биене се разнася по цялата гора.
Глухарят запя отново. Аз дръпнах спусъка. Как загърмя, как затрещя разбудената след моя изстрел гора!… По цялата й грамадна площ се понесе ехо, разбивайки се в дърветата на хиляди, бавно затихващи отзвуци, и още дълго-дълго глухо бучеше и тътнеше, някъде далеч в края на гората… От дървото като дъжд се посипаха откъснати от изстрела борови иглички. Сигурно те са обсипали и глухаря, защото той за няколко секунди прекъсна песента, но след това, като че ли разсърден на внезапната пречка, запя с ново ожесточение.
Веднага след своя изстрел чух зад гърба си, много надалеч, изстрела на Трофимовата шестлинейна едноцевка — характерен, дълъг, глух, подобен на топовен изстрел. „Този там навярно не е пропуснал“ — помислих аз и почувствах в сърцето си ловна завист.
Наближаваше да се развидели. Стана още по-прохладно и по-влажно. Пак се провикнаха жерави и отново отговориха на техния вик горските обитатели: звънко запърха кълвач, меланхолично застена гургулица, някъде се зачу срамежливо и нежно бълбочене на тетрев, птичетата с лек писък се размърдаха в храстите.