Още първите години ме избраха за почетен мирови съдия. От време на време трябваше да отивам до града и да участвам в заседанията на съвета и окръжния съд и това ме развличаше. Когато поживееш тук неотлъчно два-три месеца, особено през зимата, в края на краищата започваш да тъгуваш по черния сюртук. А в окръжния съд имаше и сюртуци, и мундири, и фракове, все юристи, хора образовани; имаше с кого да поговориш. След спането в шейната, след кухнята на прислугата да седиш в кресло, с чисто бельо, с леки обувки, с верижка на гърдите — това е такъв разкош!
В града ме приемаха радушно, с удоволствие завързвах познанства. От всички най-важно и, право да си кажа, най-приятно за мен беше познанството с Луганович, заместник-председателя на окръжния съд. И двамата го познавате: извънредно приятна личност. Беше тъкмо след знаменитото дело на подпалвачите; съдебното дирене продължи два дни, бяхме уморени, Луганович ме погледна и каза:
— Знаете ли какво? Елате да обядваме у нас.
Това беше неочаквано, защото с Луганович се познавах малко, само официално, и нито веднъж не бях ходил у него. Само за минутка се отбих в стаята си в хотела, за да се преоблека, и отидох на обеда. И тук ми се представи случай да се запозная с Ана Алексеевна, жената на Луганович. Тогава тя беше още съвсем млада, нямаше повече от двадесет и две години и преди половин година бе родила първото си дете. Отдавна беше и сега трудно бих могъл да определя всъщност какво толкова необикновено имаше у нея, което така ми хареса, а тогава на обеда всичко ми беше пределно ясно; аз виждах една млада, прекрасна, добра, интелигентна, обаятелна жена, каквато никога дотогава не бях срещал; и веднага почувствах в нея близко същество, вече познато, сякаш това лице, тези приветливи, умни очи бях виждал някога в детството си, в албума, който стоеше на скрина в стаята на майка ми.
В делото на подпалвачите обвиняеми бяха четирима евреи, осъдиха ги като шайка, според мен съвсем неоснователно. По време на обеда много се вълнувах, беше ми тежко и вече не помня какво съм говорил, само Ана Алексеевна все поклащаше глава и казваше на мъжа си:
— Дмитрий, но как може така?
Луганович беше добряк, един от онези простодушни хора, които здраво се придържат към мнението, че щом някой е даден под съд, значи, е виновен и че да се съмняваме в правилността на присъдата, може единствено по законния ред, писмено, но в никакъв случай не по време на обеда или в частен разговор.
— Ние с вас не сме подпалвачи — казваше той меко—и ето че нас не ни съдят, не ни пращат в затвора.
И двамата, мъж и жена, се стараеха да ям и да пия повече; по някои дреболии, например по това, как двамата заедно варяха кафето и как се разбираха от половин дума, можех да заключа, че живеят сговорно, благополучно и че обичат гости. След обеда свириха на рояла на четири ръце, после се мръкна и аз си заминах. Това беше в началото на пролетта. Цялото лято после не мръднах от Софино и дори нямах кога да помисля за града, ала през всичките дни пазех спомена за стройната русокоса жена; не мислех за нея, но сякаш нейната лека сянка трептеше върху душата ми.
Късно през есента в града имаше представление с благотворителна цел. Влизам в губернаторската ложа (поканиха ме там през антракта), гледам до жената на губернатора — Ана Алексеевна, и пак същото неотразимо, поразяващо впечатление от красотата й и милите й ласкави очи, и пак същото чувство на близост.
Седяхме един до друг, после се поразходихме във фоайето.
— Отслабнали сте — каза тя. — Да не сте боледували?
— Да. Простудих рамото си и в дъждовно време спя лошо.
— Изглеждате уморен. Тогава, през пролетта, на обеда у нас, ми се сторихте по-млад, по-бодър. Тогава бяхте въодушевен и говорехте много, бяхте много интересен и, да си призная, дори се увлякох малко във вас. Не зная защо, през лятото често си спомнях за вас и днес, когато се приготвях за театъра, имах чувството, че ще ви видя.
И се засмя.
— Но днес изглеждате уморен — повтори тя. — Това ви състарява.
На другия ден бях на закуска у Лугановичи; след закуската потеглиха с каляската за вилата си, да се разпоредят там за зимата, и аз отидох с тях. Заедно се и върнахме в града и към полунощ пиех чай у тях в тиха, семейна обстановка, пред запалената камина, и младата майка често отиваше да погледне спи ли момиченцето й. И след това при всяко свое идване в града непременно отивах у тях. Те свикнаха с мен и аз свикнах. Обикновено влизах, без да съобщават за мен, като свой човек.
— Кой е там? — чуваше се от далечните стаи напевният глас, който ми се струваше прекрасен.