Когато първата вълна на рапта отмина и дойдохме на себе си, спряхме да тичаме, защото гърдите ни горяха. Аз стъпих в храстите и повърнах, без да мога да се контролирам. Тялото ми се тресеше и съвсем ясно заявяваше, че няма да понесе повече от това. Човешките тела са голяма работа и аз никъде не бих отишъл без моето, но понякога те ни носят големи разочарования. Ако се отнесем към тях с онази безотговорност, с която се отнасяме към душите си, всички бихме измрели, но ето че те го понасят, макар и с непрекъснати протести. Минавало ми е през ума, че е крайно време някой да събере телата ни, да ги сложи седнали едно до друго и сериозно, ама напълно сериозно да им поговори.
Докато червата ми протестиращо се надигаха, единствената мисъл в главата ми беше да не изхвърля по този начин и рапта от себе си. Знаех, че ще имам нужда от него, и вече си мислех с въжделение за оставащите две пакетчета. Това беше всичко — повече нямах, но само аз знам какви усилия ми костваше да се въздържа и да не си ги инжектирам веднага.
Виналди междувременно се бе навел, опрял ръце на коленете си, и поемаше въздух с такова настървение, сякаш се бореше да не имплодира. Явно бе поддържал формата си и във фитнес център, я в нещо друго, защото в сравнение с мен бе направо Супермен. Долавях тялото си да поглежда със завист към неговото и да съжалява, че и аз не се бях отнасял така грижовно към него. Мразя хората в добра физическа форма. Те са толкова… досадни.
След известно време се посъвзехме и си позволихме разкоша да се огледаме, бавно завъртайки се около оста си. По всичките 360 градуса се виждаше само едно — гора. Когато за всеки случай се завъртяхме още веднъж, в гората се появи поток (беше съвсем нормално: или тук в Междината пълната окръжност имаше повече от 360 градуса, или нещата бяха коренно различни). Осъзнахме, че краката ни са мокри и че тази влага най-вероятно се дължи на това, че без да се усетим, сме пресекли същия този поток. На другия му бряг имаше голяма група листа, неспособни да преминат през него. Макар да нямаха очи — естествено, нали си бяха само листа, — усещахме, че ни наблюдават. Чувствахме и нещо друго: че ако опитаме да се върнем през потока, те ще ни попречат да го направим.
Така че продължихме да тичаме и скоро видяхме, че сме оставили зад гърба си нещо по-различно от това, което си мислехме. Не беше гора. Пред нас, на не повече от половин миля надолу по внезапно появилия се склон, имаше нещо, което приличаше на село.
— Как стигнахме дотук? — попита Виналди.
— Знам ли? Ти не разбра ли?
— Шегуваш ли се? Та аз не можех да си кажа името. Бях забравил, че ти съществуваш.
— Не искам да слизаме там! — казах внезапно за себе си.
— И аз — кимна Виналди. — Но се налага.
— Не, не се налага. Можем да отидем другаде. Може би търсим друго място. Може би дрехите ни подмамват в клопка.
— Джек, няма значение дали е клопка, или не е — логично заключи Виналди. — Аз повече не издържам тук, на открито. Не знам дали помниш, но вече не съм Светлоок.
Едва сега осъзнах какъв кураж се изискваше от него. В деня преди прехвърлянето в Междината очите на войниците се оперираха. Имаше нещо в някои видове светлина в гората тук — но не и в селата, — което изгаряше вътрешността на очите. Затова с помощта на лазер имплантираха тънък слой химикал върху ретината, което неутрализираше пагубното въздействие на тази особена светлина. В нормалния свят този химикал правеше очите да отразяват при определено осветление и оттук бе дошъл прякорът „светлооки“. Виналди бе прекарал последните… Боже Господи, два часа, установих аз, поглеждайки часовника си — в гората без тази защита. Този човек бе или извънредно смел, или пълен идиот.
— Бях забравил — признах си аз.
С подгъващи се крака поехме към селото. Поне засега светлината в гората бе приятна и дори отморяваща, сякаш някой бе инсталирал малки жълти лампиони под всяко десето дърво. Подобно на всички селища в Междината, селото изглеждаше невзрачно на фона на гората, но едновременно с това и по-старо от нея. Дори от мястото, където се намирахме, можеха да се видят стволове на дървета, минаващи през покривите на някои от домовете, при това толкова дебели, че едва ли оставяха много пространство за живот вътре. Никой не знае защо е така, може би защото никой никога не бе успял да разговаря с някой от местните жители достатъчно дълго, за да разбере причината. Работата бе там, че още преди края на първото изречение един от двамата разговарящи вече бе мъртъв. Проблемът със селяните бе двуостър: първо, те бяха неукротимо кръвожадни, и второ, не бяха видими през цялото време. Бяха по-лесно забележими в мрака, но и тогава това по правило ставаше секунди преди смъртта на виделия ги. Децата се виждаха по-лесно и като че ли не бяха така непримиримо настроени спрямо нас, но селяните често ги използваха, за да носят скрити мини. Господи, дълги години след като бях прехвърлен обратно в края на войната — макар че този край по-скоро можеше да се оприличи на отказ, — не можех да зърна дете, без да се изплаша до смърт. Трябваше в живота ми да се появи Анжела, за да дойде краят на тази лудост, и едва след смъртта ѝ и смъртта на Хена разбрах от какво са ме предпазвали те.