Тъкмо проверявах следващата колиба, когато зад мен се разнесе необичаен звук. Рязко се обърнах — не знам как се въздържах да не стрелям мигновено — и видях малко ято оранжеви птици да извира ей така, от нищото. Те нададоха веселите си птичи крясъци и изпърхаха щастливо с крила, преди да изчезнат с леко трепване на въздуха. После отново се възцари пълна тишина.
Е, може би не съвсем пълна. Заедно с последното плясване на птиче крило дочух нещо откъм другия край на селото. Стори ми се, че е човешки глас. Първата ми мисъл бе, че Виналди може да е открил нещо и ме вика, така че изоставих огледа на колибата и приведен се затичах към централната пътека.
Когато стъпих на нея, звукът бе заглъхнал, а Виналди не се виждаше никакъв. Подвоумих се дали да не му извикам, после се сетих, че ако не е бил той — а не се виждаше никакво друго живо същество, — вероятно е най-разумно да си държа устата затворена. Бавно се изтеглих към центъра на селото. Очите ме смъдяха от това, че ги бях държал отворени толкова широко и толкова дълго, а ушите ми сякаш помръдваха на стълбчета като пипалцата на охлюв. И в същия миг чух нещо, което съвсем определено си беше вик, и спрях като вкопан. Долиташе от най-далечния край на селото, но думите — ако в него изобщо се съдържаха някакви думи — бяха неразличими.
Едва ли можеше да има по-неподходящ момент за вземане на решение. Усещах, че пръстите ми се изтеглят, а главата ми се изпразва. Всеки момент можеше „да ме няма“, а внезапно се бе наложило да мисля.
Възможностите бяха две. Първата бе да продължа напред, слаломирайки между колибите, докато не видя каквото има да се вижда. Недостатък: ако не ме викаше Виналди, защото се е натъкнал на нещо интересно, щях да се озова право в капана, поставен ми от Ихандим. С непостижима до момента яснота на съзнанието видях каква непростима глупост бе влизането ни в селото. Щяхме ли да бъдем тук, ако не бяхме следвали дрехите? Вярно, трябваше да намерим базата на Ихандим… но не за да му се напъхаме сами в ръцете.
Затова избрах втората възможност и бързо напуснах селото. Излязох на периметъра, завих надясно и с гръб към гората се затичах покрай редицата колиби, следейки за възможни изненади в пространствата между дървета и къщи. Кой знае защо, тук беше студено, много по-студено. Нощта се приближаваше. Нощта не е точно нощ в Междината, а просто различно дълъг период, през който става по тъмно и още по-малко забавно да си тук.
И тогава видях силует в другия край на селото — човешка фигура, застанала пред една от колибите. Приличаше на Виналди, но беше неподвижна. Изпитах облекчение, но само за миг. Имаше нещо странно в позата му — струваше ми се, че е вдигнал ръце във въздуха. Опитах се да схвана какво точно прави и се готвех да му извикам, но раптът ме удари и изведнъж всички неща станаха трудни и необикновени. Поколебах се за част от секундата на границата да съм тук и да „ме няма“, но успях да се овладея.
Приближих се до стената на най-близката колиба и се плъзнах досами нея, примигвайки по онзи начин, който понякога ми бе помагал. Схващах само, че нещо много сериозно не е наред. Ръцете на Виналди нямаше как да са във въздуха, понеже бяха вързани за колибата, и макар да не виждах кръв, главата му бе увиснала.
Бягай, съветваше ме мозъкът. Обърни се и бягай!
Прокраднах се напред още няколко крачки. Виналди още беше жив — главата му леко потрепваше. Или се опитваше да изчисти съзнанието си, или беше под въздействието на рапта. По-скоро и двете — моята глава беше чиста като помийна яма и мислите ми все повече и повече се заплитаха. Не различавах нищо около себе си и за миг се поколебах дали да не изтичам напред и да се опитам да го освободя. И изведнъж нещо ме накара да се обърна и да погледна по пътеката, водеща към центъра на селото.
Там нямаше нищо, само поляната изглеждаше не така равно окосена като допреди малко — сякаш я виждах през омара. Накъдето и да обърнех глава, образът оставаше все един и същ — размит и потрепващ. Приличаше на нефокусирана или по-скоро на лошокачествена снимка, само че точките по нея не бяха бели, а тъмни. Потърках очи и примигнах, но след като звездите изчезнаха, образът си остана същият. Точките се местеха в начупени вертикални линии и въпреки липсата на картина го правеха не хаотично, а по-скоро организирано. Имах впечатлението, че гледам нещо скрито зад дъждовна пелена, но дъждът беше цветен, защото иначе нямаше как да образува картината на тази част от пътеката.