И двамата не можехме да се похвалим с някакво по-специално образование и нямахме семейства, които да ни избутат над престижната граница на 100-ния, но не ни пукаше. Няколко години опитвахме най-различни неща, надявайки се някое от тях да ни спечели за себе си. Бяхме омаяни от града с всичките му възможности, макар дотогава той да се бе отнасял към съществуването ни с пълна апатия. За нас той бе като къща с много стаи и аз исках да вляза във всяка от тях и да я оставя отворена за следващо посещение. Вместо да търся работа, бродех по булевардите, шмугвах се из най-скритите улички, за да почувствам в един момент, че бих могъл да живея тук до края на дните си.
Един ден Мал прецени, че няма какво повече да прави, следователно може да постъпи в полицията. Наблюдавах го през първата година, виждах как работата му все повече го поглъща и накрая заключих, че онова, което прави той, може да бъде интересно и за мен. Може би дори по-интересно, при това по няколко линии, защото познанството с боклуци и отрепки, връзките с побъркани и проституиращи, контактът с кръв и насилие, изглежда, докосваха директно някаква част от вътрешната ми същност. Обещаваше да бъде забавно. Междината бе променила Светлооките по различни начини, а в моя случай аз сякаш бях разцъфтял там. Изтеглянето ми бе въздействало като отнемането на хранителна среда — не нещо, което може да те убие, но чиято липса променя цвета на листата ти. Бях се научил да живея сред страх. Мисълта да стана полицай гъделичкаше тази моя страна едновременно с желанието да не се превръщам в част от обществото. Исках да мога да го наблюдавам отстрани. Така че отидох в Управлението, доказах на практика, че съм в състояние да напиша поне едно от имената си без грешка, и получих в замяна значка и пистолет.
Няколко месеца по-късно се запознах с Хена. Стана по време на едно парти на 110-и. Мал бе уредил да ни поканят — резултат от срещите му по служба с група живеещи над простосмъртните, — така че се облякохме малко по-прилично, скочихме на експресния и се понесохме в търсене на забавление. Не бих казал, че началото на вечерта ми донесе кой знае какви приятни изживявания. Спомням си, че в един момент ми се стори, че сме се натикали в скапан апартамент на лоша улица на 38-и. Може би си внушавах, но реших, че са поканили двама ни с Мал като екзотични плашила. Реагирах по възможно най-конструктивния начин — натрясках се до козирката.
Към десет вечерта бях официално свален на по-ниско стъпало от еволюционната стълбица. Появи се някакъв тип в костюм, изслуша напъните ми да свържа две-три разпознаваеми думи в смислени изречения, отхвърли без замисляне правата ми да бъда причислен към Homo Sapiens и ме рекласифицира като низша растителна форма. Трябваше да попълня необходимите формуляри — беше безкрайно унизително.
Тогава забелязах Хена, заговорих я и в крайна сметка вечерта беше спасена. Тя бе висока и стройна, с хладни зелени очи, приятно дългокрака и независимо от моето състояние нямаше как да не забележа, че е едновременно интелигентна и красива. На свой ред тя бе склонна да игнорира както обидчивостта ми, така и уискито по вратовръзката ми, да намери поне част от онова, което казвах, за по-скоро интересно, отколкото агресивно. В края на партито си тръгнах залитайки с телефонния ѝ номер в джоба си.
Месец по-късно тя се пренесе от 102-ри в новия апартамент, който наехме заедно на 61-ви — финансиран в началото основно благодарение на нейната заплата. Преживяхме кризисния първоначален период, установихме, че се харесваме, и две години по-късно се оженихме. Мал бе кумът. Дойдоха родителите на Хена, държаха се вежливо — по-късно реших, че са били ледено вежливи — и ми трябваха години, за да науча с каква омраза са посрещнали вестта, че дъщеря им ще се омъжва за мен. Бях беден, бях неопитен полицай и със сигурност не идвах от над линията. Всичко това си беше техен проблем, а не мой, но все мак те бяха майка и баща на Хена. Една нощ, не много преди да бъде убита, Хена случайно ми разкри колко силно са мразили своя зет и тогава разбрах колко голяма жертва е направила тя, за да бъде с мен, и колко малко ѝ бях дал в замяна. За миг, за един кратък миг, осъзнах в какво съм се превърнал, но след това изхвръкнах от апартамента, за да прекарам следващите няколко часа при жената, с която бях започнал да спя.
Първите три години от брака ни бяха щастлива мъгла. Хена твърдеше, че е доволна и че ме обича, и дните се изтъркулваха един след друг. Открих, че имам нюх за полицейската работа и че тя е важна за мен. Правех всичко по силите си, за да ме назначат в отдел „Убийства“. Хена се примиряваше с все по-честите ми закъснявалия, с отсъствията ми за по цяла нощ, дори с тревогата, че след някоя от тези нощи мога и да не се върна. Говорехме си, усмихвахме се, излизахме и вършехме много неща заедно. От време на време се скарвахме за нещо, спорехме кратко и яростно, но общо взето живеехме добре.